„Зелената книга“ – в капана на собствената си тема

Зелената книга
  • "Зелената книга"
  • Режисьор: Питър Фарели
  • Сценарист: Питър Фарели, Брайън Хейс Къри, Ник Валелонга
  • Главни актьори: Виго Мортенсен, Махершала Али, Линда Карделини, Дон Старк
  • Година: 2019
  • Оценка от IMDB: 8.3/10
05.02.2019

„Зелената книга на чернокожия моторист“ e малък наръчник с огромна и важна история, чиято цел е била да е карта на безопасните места, на които чернокожите могат да спират, да отсядат, да се хранят и т.н. В средата на 60-те години на ХХ век, десегрегацията все още бавно прави своите опити за промяна, но твърде силно залегналият расистки „навик“ на обществото и неговите чисто законови измерения все още третират чернокожите крайно дискриминативно. В „Зелената книга“ Питър Фарели ни отвежда по този път в преразказ на една истинска биографична история.

Поемаме на това пътуване в нетипична компания. Тони (Виго Мортенсен) е италианец в Ню Йорк, работещ като охрана, шофьор, както и други, по-съмнителни дейности – духовит, печен и заплашителен. Но също така и убеден расист. Поради известни недоразумения, Тони се оказва без работа и спешно има нужда от такава, с която да успее да се грижи голямото си италианско семейство. Тогава получава предложение да бъде шофьор и охрана на доктор в предстоящото му пътуване. Със зле прикрито раздразнение, Тони разбира, че „лекарят“ всъщност е доктор на музикалните науки, брилянтен пианист и композитор, който дори има собствен апартамент над емблематичната концертна зала „Карнеги“ в Ню Йорк. И че пътуването всъщност е турне – в най-дълбокия Американски юг, пословичен с тежката си расистка история. Гениалният музикант – Дон Шърли (Махершала Али, носител на миналогодишния Оскар за най-добра поддържаща мъжка роля в „Moonlight”) – разбира се, е чернокож. И решението му е напълно умишлена провокация. Тони пък осъзнава, че расовите му предразсъдъци няма да изхранят голямото му семейство. И така след известни взаимни компромиси, двамата тръгват по пътя на „Зелената книга“, рушейки убеждения и нагласи, които през онези години са били трудни дори за разклащане.

„Остроумен“ бе една от първите ми реакции, след като завърших „Зелената книга“. Не задължително дълбок, не провокативен или допринасящ с необичаен поглед към темата за расизма (за това по-надолу), а остроумен. И много топъл. Почти може да се нарече семеен роуд филм – уютен, добронамерен, приятелски, оптимистичен. И с дяволски добре написан и забавен сценарий. Режисурата е изненадващо успешна и умна, предвид, че Питър Фарели не е един от режисьорите, за които някога бих се сетил, освен ако не попадна случайно на „От глупав по-глупав“ или „Аз, моя милост и Айрин“ по кабеларките. Сблъсъкът на иронизирани стереотипи, които Фарели противопоставя е умело развит – италианец, сам чужденец и част от „малцинство“, живеещ в Ню Йорк, но заедно с това и убеден расист, става бодигард на чернокож. Персонажът на Махершала Али е не по-малко добре разгърнат – дистанцирал се от общността на чернокожите, със стремеж да бъде приет равноправно сред „белите“ хора, Дон Шърли не принадлежи на нито един от двата свята. Това е добре илюстрирано с различни ситуации и на много нива. Такъв е моментът, в който двамата пътуват по празните пътища на юга, а от радиото вървят песни на легендарни (и тогава, и сега) изпълнители като Литъл Ричърд, Арета Франклин и Сам Кук, които Дон признава, че не познава и не е слушал никога тяхната музика. „Как така, Док?! Та това са твоите хора!“ изстрелва стъписан срещу него Тони.

Виго Мортенсен и Махершала Али, в този ред на мисли, напълно заслужават наградите и номинациите, които ги затрупаха. Освен че си партнират страхотно, всеки от тях впечатлява с ярко индивидуално превъплъщение. Виго е блестящ в ролята си на италианец-телохранител – от произношение и жестове до цялостното му почти мафиотско излъчване, а Али продължава зашеметяващо да разгръща потенциала си в това да оживява автентично и с дълбочина образи, говорещи силно за проблемите на чернокожите. По-негативно настроените към филма твърдят, че именно изпълненията на двамата актьори спасяват лентата от посредственост и вдигат нивото й значително. Тук е и моментът да споменем за българското участие в „Зелената книга“ – това на актьорът Димитър Маринов – и то не само защото е българско, а защото е всъщност добро. Маринов е убедителен в дадената му роля (на руски музикант от бенда на Шърли) и се явява като важен балансьор в отношенията между Тони и Дон.

Далеч не бих могъл да нарека „Зелената книга“ посредствен, поне не и в неговия кино-език. Но проблем във филма има. И той е свързан основно с подхода му към деликатната тема за расизма, а не с кинематографичните му качества. Става въпрос за това, че не такъв поглед към разглеждане на дискриминацията към чернокожите и нейната история е актуален в момента (поради ред причини). Няма да е прекалено да се каже, че „Зелената книга“ се отнася доста лековато и семпло към темата, недостатъчно остро и критично, макар и да е категорично осъдителен към расисткия светоглед. Филмът преди всичко е топъл, забавен (макар често иронично) и позитивен. Плъзгащ се по повърхността на клишета, които не полага усилия да разруши. Докато сега, особено предвид разбунените духове около засилването на десните настроения из цял свят, да бъдеш критичен и по-подготвен върху тази доста деликатна тема, става важно за посланието, което предаваш. Миналогодишният фаворит „Moonlight”, например, бе далеч по-актуален по отношение на подхода си към проблема с дискриминацията. Изкуството се политизира във всяка една от своите области днес и смесените реакции към „Зелената книга“ много добре показват това. Нещо повече – както всеки биографичен филм, базиран върху нечий живот, и този създаде много полемики относно своята коректност към реалните събития, които са се случили. Наследниците на Дон Шърли, както и други близки до него през онези години, се обявиха срещу лентата, казвайки, че е изкривен и изопачен поглед върху една иначе драматична и не особено весела история.

Имайки всичко това предвид, макар и с номинация за Оскар в категория за най-добър филм, „Зелената книга“ далеч не е основен претендент за наградата. Споменатите горе, както и други предпоставки, няма как да го доведат до там и ще е изненадващо, ако се случи да грабне статуетката. В останалите категории, в които е номиниран, шансовете му обаче са значителни – най-добър оригинален сценарий, монтаж, както и за най-добра мъжка роля (Виго Мортенснен) и най-добра поддържаща мъжка роля (отново Махершала Али). Така или иначе на фона на въпросителната като качество година в киното и още по-въпросителните номинации на Академията, филмът на Фарели все пак има своето равноправно място между останалите, борещи се за отличието.

Нека го поставим така – стойността на „Зелената книга“ като кино-език е висока, но социалният му коментар върху проблема за расовата дискриминация е силно въпросителен. Така филмът попада в капана на собствената си тема, която като основен акцент, става и негов основен минус. Дали можете да отделите едното от другото и да се насладите на „Зелената книга“ в несъмнените му чисто художествените качества, оставям на вас да прецените. Аз успях, но с едно на ум.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Георги ПетровВърху 'Hell or High Water'/„На всяка цена“ - американският Филм с главно „Ф“ за 2016 година27.03.2017

Още от Под Моста

Момчил РусевHeptagram: в търсене на глобална музика, която да ни откъсне от ежедневиетоМузика