С любов към музиката

Една от последните снимки на Владимира. По средата, с русата коса, е Борислава, автор на днешния предговор

24.06.2015 г. – една от последните снимки на Владимира. По средата, с русата коса, е Борислава, автор на днешния предговор

Беше 27 юни. Панайот ми се обади. Както винаги едва разбрах какво избоботи по телефона. Викна ме в Апартамент 101. Каза, че имал изненада за мен. Дълго се опитвах да изкопча каква е изненадата, но той, типично в негов стил отсече, че като отида ще разбера.

Нощта беше топла, а въздухът наситен с лято. Погледнах към терасата на заведението. Оттам ми се смееше ти. Беше донесла твоето лято, онова морското. С бира в ръка и безкрайна усмивка ме поздрави. Единствената ми реакция остана „Да, беее“. Набързо се изкатерих по стълбите. От всички хора на света, най-малко очаквах да срещна теб тази вечер. Но ето те, в нашия Пловдив, в твоя Пловдив, където все още двама приятели, те чакат да се посмееш.

Останахме само двете на терасата. Запали си цигара, бирата остави настрана, а аз не спрях да те затрупвам с хилядите си въпроси. Разказа ми как си се озовала в Пловдив, как е минал денят ти. Тъкмо беше освободила квартирата си и се чудеше с кого ще живееш догодина, в онази София, която така и не успя да обикнеш. Нямаше търпение да се върнеш в Бургас.

Изпратихме те. Тръгна си по-рано. На другия ден те очакваше път.

След три дни се срещнахме пак. Донесох ти книга. Веднъж в университета и двете се появихме с книга на Ремарк. Обещахме си като ги прочетем да си ги разменим. Моята не я дочетох, оставям ти я. Ще ми я разкажеш като се видим, сигурна съм, че така ще е много по-интересна.

Ти си лято, Владимира, а лятото не се забравя. Споменът за него завинаги топли сърцата.

Борислава Лозанова – 03.07.2016

Снимка: FunGi_ (Trading)/flickr

Снимка: FunGi_ (Trading)/flickr 

С любов към музиката

-Здравей!
-Здравей!
Да, така се запознаха те. По точно този познат, старомоден начин. Нямаше го светещия монитор или интернет връзката. Запознаха се по начин, вече замиращ сред тяхното поколение. Последвано от простичко здрависване и разменяне на имената. Името му звучеше… на място. Отиваше му. Тя не му обърна особено внимание, съзнанието й сега беше заето от предстоящото, вълнуващо събитие.
-Хайде! Няма ли да влизаме вече?! Концертът ще започне след броени минути, трябва да си намерим места! Ей сега всички ще се дойдат и…
-Това май ти е първият концерт, а? – прекъсна той нервния й изблик.
Тя кимна срамежливо и усети как се изчервява.
– Успокой се! Винаги има достатъчно място. – обясни той благо като изви устните си съвсем леко в усмивка.
Момичето огледа другите от компанията им, които бяха съгласни, че няма нужда от бързане и си отдъхна.
Заговориха се. От къде са, къде учат и всички онези клиширани и изтъркани въпроси, които трябва да си зададеш с един непознат, за да може да го опознаеш. А те си допаднаха. Или пък това беше около общата еуфория на концерта.
Музиката повече от всичко друго сближава хората. Знаете как всички казват в днешно време, че хората са загубили човешкото в себе си, че сега „на мода“ е поговорката „Око за Око, Зъб за Зъб“, че егоизмът е главната причина за упадъка и деградацията на населението ни. А всички хора, събрали се тук, са толкова различни, имат безброй грижи и проблеми, но някак си успяват да ги загърбят, да ги забравят в името на музиката. Сега всички тук са като близки приятели. Сякаш се познават от години, но не са се виждали отдавна и сега са повече от радостни, че се засичат. След тази вечер всички отново ще бъдат непознати, всички отново ще станат безчовечните егоисти, ако се видят по улицата дори няма да се поздравят, но не, тази вечер е специална. Тази вечер всичко ще бъде различно. В името на музиката.
-Окей, май е време да влизаме! – съобщи един от придружителите.
Малка доза на адреналин се надигна в нея и главата й се замая за момент. О, толкова беше щастлива! Тя тръпнеше в очакване! Беше като малко дете пред вратите на най-големия магазин за играчки. Чакаше този момент от толкова дълго време и едва броени минути я деляха до края на дългото чакане.
Тръгнаха към уречения им вход. От нерви и вълнение тя посегна за ръката на приятелката си и я стисна здраво. Секунди по-късно стадионът се разкри пред тях в цялата си прелест. Никога не беше ходила на футболен мач, въпреки това знаеше как изглежда един стадион. Но сега изглеждаше милион пъти по-завладяваш. Седалките бяха заети от хора. Не се виждаше празно място. Сцената беше изложена в десния край на стадиона и все още беше притихнала и затъмнена. Наподобяваше вулкан, който скоро ще изригне.
Тя вече крещеше вътрешно. Отидоха на определената за тях зона и не им оставаше нищо друго освен да чакат. Безмилостното жарко слънце залязваше вече и милостив лек ветрец повя. Изведнъж тълпата се събуди сякаш с гръм, сякаш с трясък и всички рязко извърнаха глави към сцената. Вулканът вече бълваше пепел и жупел…

Поглеждайки назад до онзи януарски ден, в който разбрах за концерта, струва ми се е минала цяла вечност. Но си спомням все така ясно еуфорията, крясъците и виковете, докато подскачах из къщата, стреснатия поглед на сестра ми и напиращите сълзи. Пет месеца до концерта… 3 месеца до концерта… месец концерта… седмица концерта… О, Боже, само няколко часа до концерта! И ето ги най-накрая. Това са те. Или по-скоро това е той! Да, той е. Мъжът, чийто плакат стои, закачен в стаята ми, мъжът, чийто нечовешки глас е огласял кооперацията, събуждал съседите, чиито текстове са ме спасявали толкова пъти. Да, това наистина е той. Не усещаш как краката ти вече рядко докосват земята, не ти пречи жената, чиято цигара дими в очите ти, не забелязваш потния мъж до теб, не усещаш вече неприятните миризми. Сега важна е само групата. Всяка песен ти звучи толкова познато. Този дрезгав глас. Но разликата е, че нито една версиите, които сме чували не може да се сравни и наполовина с това го видиш на по-малко от 200 метра от теб. Знаеш точно коя дума след коя следва, след като си го слушал безброй много пъти. Продължават с вечните си хитове, където гласът на знаменития фронт-мен дори не се чува от единодушното пеене на тълпата. Всички крещят заедно. А неговият глас сякаш е съшия, същият, който помня от всичките записи, от всичките концерти. Вярно, малко състарен от времето, но все така мелодичен и все така дрезгав. Бързите парчета определено взимат дъха на публиката, но баладите са тези, които обединяват всички фенове. И ето го той стои зад рояла, където би трябвало да е. Сълзите ти напират, понеже се сещаш всички онези малки сантиментални моменти и спомени, които ти навяват тези бавни песни.

Тя се огледа и видя как на хиляди малки светлинки идващи от многолюдната публика озаряват стадиона. Очите й се изместиха и тя най-накрая го видя. Лицето му се виждаше наполовина, но това й беше напълно достатъчно, за да види искреното щастие в очите му, за да забележи еуфорията в широката му усмивка. Той обичаше музиката толкова колкото и тя. Сега вече тя му обърна внимание. Имаше разстояние между първите два зъба. В повече случай това не би й харесало, поради нейната дългогодишна мания по перфектната усмивка (която се беше зародила, защото нейната никога не е била перфектна), но сега намери тази негова черта за по-скоро очарователна. Придаваше му един детински вид, а това сякаш й допадна най-много в него. Той се обърна и видя как тя го беше загледала с интерес, но вместо да се стресне или да направи гримаса, се усмихна леко, хвана ръката й и я понесе във въздуха, включвайки се в морето от ръце.

Естествено на всеки член на групата му е поверено соло. Чак тогава осъзнаваш всъщност колко си уморен. Колко те боли кръста, колко са ти умалели краката, колко ти е схванат врата, как ти е прегракнало гърлото. Но бързо пренебрегваш тези „малки” болежки, когато разпознаваш следващата песен и ръцете ти отново се озовават във въздуха. Всеки един вечен хит беше придружен, естествено, с подходящи пиротехнически трикове и фойерверки, които огряваха небето над стадиона. И всичко това те кара да се чувстваш толкова жив, толкова цял и завършен. Всеки един тон сякаш гали сетивата, гъделичка ни, прокарва пръсти през косите ни, кара крайниците да изтръпнат. Емоцията е неописуема. Нека художникът да я нарисува или писателят да я напише, аз не мога. Несравнимо е. Само музиката може да причини такъв екстаз на душата и така да притъпи сетивата. Като магия е. Сега всички сме едно. Хилядите сърца бият заедно, религията не съществува, цвета на кожата е един и същ. Някак си под звуците на любимата песен грозното умира. Няма го. И хората изчезват. Сега сме само аз, ти и музиката.
И след неуморно подскачане, викане и незатихващи овации дойде и кулминационния момент на последната песен. Малките червени листчета, които обливаха стадиона от многократно изригващите конфети и продължаващата заря само допринесоха за изумителния финал на тричасовото шоу.
Накрая песента приключва и вокалът се обръща към публиката. В гласа му се чете чиста и искрена признателност. А в моите насълзени очи – неутолимо щастие. Чувството и емоцията да видя един от музикалните си идоли, човекът, на чийто гений се възхищавам толкова много. Това значеше всичко за мен.

Сълзите се стичаха по бузите й, размазвайки черния й грим, докато червените листчета се спускаха около тях като снежинки… червени снежинки. Беше невероятно, наистина изумително, а ръцете им още бяха вплетени една в друга. И сега всичко свърши. Вулканът сцена изгасна, докато лавата от милионите червени листчета още се рееше наоколо. Хората започват бавно да се изнасят. Магията я няма вече. И тя угасна заедно със вулкана. Сега вече всички са онези егоистични, безчовечни души с безкрайните проблеми, нестихващите грижи и многото различия. Вече всичко е различно. Е, почти всичко. Техните ръце все още са вплетени една в друга.

Владимира Живкова

Владимира беше от онези рядко срещани в България млади хора. Млади хора, изпълнени с жизнерадост, оптимизъм, мечти, интереси, талант и вечна усмивка на уста. Тя беше човек, който имаше възможността да замине, но избра да остане и да се бори. Интелигентен, търпящ критика, самоусъвършенстващ се, грамотен, разноцветен, забавен, възмущаващ се, интересуващ се, четящ, умеещ да се забавлява и да съчувства. Владимира беше личност. Личност, която щеше да постигне много. Която си тръгна от този свят на крехката възраст от 19 години, в разцвета на силите си и по време на най-хубавото време от живота си.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to