“Пътуване към себе си” и изобщо романите на Блага Димитрова стоят в списъка ми с книги от години. Една неочаквана изненада обаче доведе до тази отдавна чакана среща. А след потапянето в света на Райна Стаматова, на връх Гръмовец, Влад и на всички останали персонажи, които допринасят за магичното усещане на дебютния роман на писателката, човек излиза променен. Открил нови истини, стигнал до нови прозрения, пораснал и преоткрил смисъла на книгите като цяло.

Дотолкова, че съвсем преднамерено забавяме четенето, за да прекараме повече време с историята на Блага Димитрова. Подходящият момент така и не идва обаче и след този прочит усещаме празнота, но и прилив на надежда. Защото всъщност нищо не е както изглежда, не всяка мечта е най-силният копнеж на душата ни и не е нужно да сме постоянно в търсене на себе си, защото това, което търсим – хармонията, е най-често пред очите ни. 

“Пътуване към себе си” е история за 20-те години на една търсеща себе си душа, която е едновременно тук и там, в настоящето и в спомените си от миналото, в действителността и в света на своето въображение. В него тя се връща, за да изживее “неизживяното.”

Последните страници от книгата прочетох ден преди самата аз да достигна тази важна възраст. Но промяната в мен бе вече настъпила, защото ценностите на това крехко момиче станаха мои, нейните прозрения доведоха до много вътрешни монолози, въпроси коя съм аз и какво търся. Защото съм на 20, аз също съм “сама жена на път” към себе си и е време да открия своята пътека подобно на героинята на Блага Димитрова. Все пак “какъвто си бил на 20, такъв ще бъдеш през целия си живот”. А не искаме ли всички да бъдем себе си, да живеем пълноценно младоста си, да се намерим с любовта?

Още в първите страници виждаме колко мистериозна е героинята. Около нея има много потайности – както за нас, така и за тези около нея. И това са част от нещата, които ни карат да четем с любопитство, защото в последните страници на романа прозираме истината. Райна е раздвоенна постоянно – тя е щастлива и усмихната, но в друг момент във вътрешния ѝ свят настъпва мрак и един неочакван полъх на пролетния вятър отнася последните следи от щастието по лицето ѝ. Решена е да има своя най-хубав ден в живота си, но дори тогава нещо смачква душата ѝ и най-важната част от деня – вечерта, носи разочарования. 

“Моята сила е тайната. Никой не бива да знае какво зная аз.”

С нея си приличаме. Свързват ни всички общи неща, които преживяваме като хора в кулминацията на младостта си, а мен лично и любовта към музиката. За героинята пътят към себе си е свързан и с преоткриването на това изкуство. 

“Аз гледах белозъбата усмивка на най-щастливите ми часове, прекарани с музиката”

“Пътуване към себе си” е от книгите, които сами ни намират в определен момент от живота ни. Когато най-малко очакваме, но имаме най-голяма нужда от това да разберем, че не само ние сме объркани, лутащи се, постоянно в мисли за минало, настояще и бъдеще, търсещи и ненамиращи. 

През това пътешествие из Родопите Блага Димитрова ни пленява с начина си на писане, пъстрите си сравнения и описания. Характерното за нея перо ни кара да четем през деня, а вечер, когато сме сами с мислите си, разсъждаваме върху това кое е нашето място в света, къде сме сега и коя е крайната точка, до която целим да стигнем. 

За Райна Стаматова преди да стане работничка знаем малко. Тя е от Ловеч, прекарва детството си в свирене на пиано, баща ѝ е съден, майка ѝ е човек, който героинята е наранила със заминаването си. Запознанството ни с нея става постепенно, в началото ни обърква, защото крие коя е от света. Избрала е ролята на момичето, което само кове съдбата си с чук, чийто звук “е най-сладкият”, защото “извира” от самата нея. Тя е “сама жена на път” – “най-тихата храброст в тоя свят”, “героизъм, невъзпят от никой поет”. 

Едно от основните неща, които имат влияние върху нейния вътрешен свят почти през цялото действие на “Пътуване към себе си”, е любовта на Райна към архитекта Влад Радев. Това е първата ѝ любов, онази бурна емоция, която я буди от дългата “летаргия” на делника и я кара да се чувства женствена, по-уверена в това коя е тя. 

Влад Радев работи по създаването на Културен дом в това родопско кътче. Благодарение на него там се появява пиано и Райна Стаматова разбира, че музиката винаги ще бъде част от нея. Благодарение на него тя също се влюбва истински. В отношенията им има много страст, разочарования, слепи надежди, външни лица, но все пак за него тя казва, че “само двама заедно” образуват “пълноценен човек”.

“Любовта е била моето създаване. Нека любовта бъде моят край”

Любовта е нашата “електромагнитна връзка със света”, но в “Пътуване към себе си” тя носи както щастие, така и разочарования за героинята, кара я да се чувства несигурна. Чрез нея обаче тя успява да се доближи до своята крайна цел, а именно да открие коя е Райна Стаматова и какъв е нейният път.

“Любовният трепет е една вътрешна мелодия, която ме кара да се вслушам в протичането на времето в себе си”

Един от факторите във взаимоотношенията ѝ с Влад Радев е журналистката Димана, която е честа гостенка на миньорското градче. Тя е скъперницата, човек от столицата, който носи едно ново, непознато за мъжете на монтажа настроение и точно това, което я отличава, я прави атрактивна. И предизвиква, разбира се, ревност у главната героиня. 

“Приписваш ѝ всичко онова, което ти нямаш”.

Тя знае, че е грешно, че не бива, но то е част от нея и не може да го превъзмогне. “Болна от ревност”, често загърбва себе си, сама търси поводи за съмнение и това я прави тъжна, объркана, изгубена

Любовта на Блага Димитрова има два изхода – чрез нея човек да се открие или да се изгуби. В романа героинята се сблъсква и с двете, но гледа напред и това ѝ помага да се справи с най-голямата пречка, която много често сме самите ние.

“Роден си човек, за да вървиш с лице напред”

С ударите на чука се редуват и нейните мисли. В един момент сме в пространството на настоящето – героинята е на път, тя разсъждава върху живота – своя собствен и съществуването като цяло. В тези мигове тя ни приближава най-много до себе си, защото я опознаваме чрез нейните вътрешни монолози. В друг момент сме на монтажа и усещаме работната атмосфера. 

Самата Райна Стаматова казва за себе си, че е избрала “най-опасният занаят” в “най-затънтения край на страната”. В началото причините за това са неясни, но с напредването на романа мистериите се разплитат една по една.

Тя има много роли и тази на работничка е само едно от десетките неща, в които се въплъщава. Тя е скъперница за тази, която иска да отнеме любовта ѝ. Тя е пазителка на тайни. Мечтателка, която иска да изчисти своето досие, за да избяга в големия град и да учи Биология. Тя е често пред дилеми – включително дали да сбъдне тази своя мечта, но по нечестен път, ставайки доносник. Тя е музикант по душа, търсещ себе си. Тя е човек, осъзнаващ в един момент как няма нищо за губене. 

Нейната история става наша именно заради всички ежедневни роли, в които се превъплъщава. Защото всеки се е чувствал изгубен, пред дилеми, мечтаел е, пазел е тайни и е невъзможно да не се припознаем в нейния живот. Всеки се е страхувал от бъдещето и настоящето. Всеки е бил сам срещу себе си, сам със себе си, сам “на път”, надпреварващ се с времето.

Тя бяга и по време на бягството си се връща в миналото чрез спомена. Така разбираме за живота ѝ, за любовта ѝ към Влад и за това какво е да работиш неспирно всеки ден. 

По време на постоянното движение виждаме промяната, която настъпва в душата и живота ѝ. Забелязваме я обаче чак когато се връщаме към любимите си моменти от романа на Блага Димитрова. Връщането към тези незабравени мигове носи още нещо, но този път за Райна – прозрение коя всъщност е тя. 

Последният ред на романа предизвиква празнина, защото тази книга ни помага да навлезем надълбоко във вътрешния си свят. В началото историята е непозната, но след като се докоснем до нея, осъзнаваме колко общо има нашето младо Аз с 20-годишната Райна Стаматова. Въпреки че действието на романа се развива в едни по-различни от нашата действителност времена, човешката душа изпитва същите тревоги. Любовта носи същите чувства. Пътят към себе си е непроменен – лесен за тези, които решат да го заобиколят и трънлив за дръзналите да тръгнат по тази пътека на истини и лъжи, радост и нещастие, любов и разочарования, постоянно намиране и губене на себе си. 

Не е лесно да си млад и дори самата Блага Димитрова казва, че “малцина успяват да преодолеят тази трудност”. Сред тези малцина е Райна Стаматова. Краят на книгата е всъщност начало за героинята, защото в този момент тя е най-близо до осъществяването на най-смелата си мечта – да въдвори ред в самата себе си. Не направата на нейното откритие е нещото, за което тя копнее най-силно, а подреждането на хаоса на мислите и чувствата си. Защото, ако вътрешният ни свят е едно пространство на разхвърляност и вечни дилеми, външният свят няма да донесе сбъдване на мечтите ни. И причината е, че осъзнаваме какво всъщност искаме едва след като “се намерим”. 

Райна Стаматова осъзнава какво иска секунди, след като разбира, че може да замине надалеч, да учи, да се развие. Тя наистина бяга, но това, което я издига истински в очите ни, е нейното завръщане. Там Райна е себе си, там е любовта, там е приета с всички свои хубави и лоши страни. 

Героинята успява да “потуши мълнията в гърдите си”, опитомява и най-тъмните чувства, като ги “трансформира в светлина”. Побеждава онова, което е по-силно от нея-страха. А тя е човек с много страхове. 

След края на книгата сме не по-малко раздвоени, мислещи. С една стъпка по-близо до себе си, но и все така далеч. Чувстваме се сякаш отново сме се върнали “към себе си от далечно лутане”. 

През цялата книга героинята е някъде “между края и началото”. Така е в живота, любовта, работата, взаимоотношенията ѝ. Мисълта, че досието ѝ ще спре да бъде дълго пазена тайна я изпълва със “стронций страх”. Но в моментите, в които е най-уплашена, прозира каква иска да бъде – човек, а “човек – това е отговорност”.

Героинята на Блага Димитрова ни пита “вие на мое място как бихте постъпили”. Отговорът е “По същия начин”. Защото в крайна сметка Райна избира да се върне.

“Може да не стигнеш надалече, може да паднеш, може да те сломят сред път, но самото твое тръгване в истинската твоя посока е вече стигане до нещо. Бягството не е спасение. Бягството не е никакъв път.”

“Пътуване към себе си” … книга, наситена със спомени. Бъдещи, минали и настоящи. Но в края ѝ се ражда и една мечта. А тя е да можем един ден да прозрем най-прекрасното нещо и да кажем на себе си “Намерих те”. Да сме наясно със света, с другите, със себе си. Да, пътят е дълъг, но можем да го извървим, защото не сме сами. Не и ако имаме пред себе си целия свят.

Автор: Вяра Николова