“Най-мрачният час” – детайлен разказ и прекрасна игра

“Най-мрачният час” разглежда войната, смъртта, националната катастрофа или победа като низ от внимателно обмислени политически решения. Докато „Дюнкерк“ на Нолан разказва за операция „Домино“ през очите на войниците, “Най-мрачният час” ни показва решенията зад нея. Комбинацията от брилянтната игра на Гари Олдман в главната роля, откровените второстепенни персонажи, нестихващото усещане за динамичност и състоятелност на случващото се, детайлното разказване, визуалното изящество и усилващия напрежението саундтрак правят “Най-мрачният час” лента с особена стойност.

Филмът не разглежда целия петгодишен период на първото заемане на поста министър-председател на Великобритания от Чърчил, а определен отрязък от него – първите седмици на тези пет години и първата кризисна ситуация. Не мога да скрия, че това ме впечатли много, защото едномесечното ограничаване позволява максимално вникване в детайлите от случващото се в дните между 9 май и 4 юни 1940 година. От една страна героят на Гари Олдман трябва да се пребори за доверието на съпартийците си, а от друга – да осигури евакуирането на британските части, струпани на френския бряг в Дюнкерк.

Детайлността на лентата е подкрепена както с любопитни подробности като определения вид коктейл, който любителят на спиртни напитки предпочита със закуската си, така и със кадри, чрез които сякаш надничаме в черепната кутия на британския политик. Такава е например сцената с проследяването паралелно на нестандартната процедура по съчиняване на речи и държането на тези речи. Коренно различните поведения на главния герой в двете ситуации го изграждат като чаровно саркастичен и категоричен в крайността си образ, но по-важното – разкриват намеренията на режисьора Джо Райт за вникване в детайла и същината на събитията, което обещава документалност и липса на оценъчност върху действителната личност на Чърчил.

Същата тази документалност е подплатена и от хронологичното проследяване на действията – не е трудно за зрителя да осъзнае кога точно в отрязъка от 9 май до 4 юни 1940 година се намира всяка сцена. За това ориентиране помагат не само големите бели цифри, които периодично известяват датата, но и целенасочената липса на ретроспекции и наличие на индикации не само за деня, който интерпретира конкретната сцена, но и за определения момент от него.

Оценъчност на действията и личността на Чърчил обаче присъстват. Не защото Джо Райт не е успял да ги избегне, а защото в някакъв момент от лентата, самите действия на героя Чърчил и първоначалните му опоненти са достатъчно красноречиви. Самото изграждане на опонентите е друг успешен подход на лентата – мнението им е разгледано като рационално от гледната им точка, а опонирането им на главния герой – не като политическа игра, породена от жлъчност, а като последствие от защитаването на собствените убеждения.  Някъде между представянето на рационалната гледна точка на опонентите и съмненията в себе си, които героят на Олдман изпитва, се отключва механизмът на оценка на качествата на Чърчил чрез постигането на съгласие и печеленето на уважение.

“Най-мрачният час” е толкова съсредоточена върху личността на Чърчил, че не би било гледаема без нещо различно от поне съвършена игра в главната роля. За щастие, Олдман предоставя нещо отвъд това. Образът на Чърчил ни пленява толкова силно от екрана, че ни държи нащрек във всяка една своя секунда. Олдман изгражда героя почти сакрално, като придава различни нюанси на еднакви емоции и съчетава несъвместими чувства като надежда и тъга. А като допълнение минава и през неузнаваема визуална промяна.

Образът на Чърчил обаче не приключва в играта на Гари Олдман. Отношението на различните второстепенни персонажи към него е нещото, което ни показва многопластието на героя. Сред тези второстепенни персонажи намираме Кристин Скот Томас, която влиза в ролята на съпругата на Чърчил – Клементин Чърчил, и е изящна както винаги.

По-интересни са обаче взаимоотношенията на героя на Олдман и героинята на Лили Джеймс – Елизабет Лейтън, личната секретарка на Чърчил. Макар тук да има историческа несъвместимост, защото Лейтън става секретарка на Чърчил чак през 1941, съм готова да се оставя да бъда излъгана. Лейтън често е първият човек в света, който научава за намеренията на британския премиер. Точно заради това, първоначално притеснена, героинята се превръща в човека, който изрича истината в очите му както чрез шеги, така и с тежестта на гласовете на държаните в неведение британци.

Впечатляващи в лентата са самото заснемане и саундтракът. От кадри с фанатична симетричност през обгърнати в тъмнина и мъгливост сцени до кипящи от енергия или пък потънали в скованост моменти, “Най-мрачният час” приковава с красотата на заснемането си, потисната от сериозността на събитията. Саудтракът пък засилва важността на събитията неимоверно много. Отличен пример за взаимодействие между сцена и музика е ‘The Was Rooms’ – композиция на Дарио Марианели.

Джо Райт е традиционно проницателен режисьор. Има способността да акцентира и да вниква в детайла. В “Гордост и предразсъдъци” детайлите са в емоциите на героите и промените в тях, вникването в “Изкупление” се съсредоточава върху вината и оползотворяването ѝ, а в “Хана” акцентът пада върху липсата на социално познание. Акцентът в “Най-мрачният час” несъмнено е в личността на Чърчил, проницанието в прозрението, че сприхавият му характер произлиза от добри намерения, а детайлът –  в неедностранното разглеждане на тази противоречива личност.

Ако все пак не е ясно дали е нужно да гледате филма – да, съветвам ви да го направите. Не защото ще ви просветли, разплаче, промени, а защото е филм, който не може да остане невидян.

Илияна Маринкова

изучава журналистика в Софийския университет. Интересува се от всички добри проявления на киното, театъра и музиката. Обича кучетата и морето.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to