„Фрагменти на самотата” през очите на Григор Атанасов

23.02.2016

Processed with VSCOcam with a9 preset

Григор е от хората, които смятат, че артистът е по-скоро контекст на изкуството, което създава, отколкото негов фокус.

Неговите фотографии обаче неизбежно пораждат усещане за „автопортрет” – в тяхната анонимност е заснето желанието да се отдели от смакчващата тълпа, да си очертае контури и да се отличи. Резултатът е отражение – другият е оставен сам, отделен, но и неспособен да се справи с мащабите, които човечеството само е създало.

Вероятно затова името на първата му изложба е „Фрагменти на самотата”. Заснети в Китай и Лисабон, кадрите на Григор са брутално искрени, „студени”, остри като ръбовете на средата, в която са създадени, но и извадени от нейния естествен контекст. Интровертни по подканващ начин, който сякаш казва: „заповядай очите ми” за всеки, който желае да преживее неговото пътуване.

Мястото, на което можете да го направите, е кафе-галерията на PhotoSynthesis до 14 март.

Междувременно разговорът ни дава повече знание за контекста, който създава.

Наталия Иванова: В описанието на изложбата пишеш, че снимаш от 14-годишен, когато сестра ти си е купила фотоапарат за първи път?

Григор Атанасов: Да, тя тогава се интересуваше от журналистика и документалистика, но желанието й изгоря доста бързо и аз поех фотоапарата.

А какъв беше фотоапаратът всъщност?

Сапунерка, най-обикновено апаратче. Започваш да снимаш котки, цветя, винаги се започва така. После помня една черно-бяла снимка от моста в Бургас. Там за пръв път усетих, след 3-4 месеца снимане на котки и цветя, някаква еволюция, квантов скок. Тогава си казах, че може би има нещо. И до ден-днешен още си я харесвам.

Какво точно ти хареса в нея тогава?

Просто нещо се обърна в мен и си казах, че е това. Даже днес бих я снимал по същия начин.
По това време Григор вади телфона си, за да ми я покаже.

12755425_1150238198327682_1611126538_o

Разказва, че тогава не е знаел никакви правила, особено за композиция на кадъра или „златно сечение”. Казвам, че го е направил толкова добре по инстинкт. Той се съгласява, защото друго обяснение така или иначе няма.

И така, заради нея и още две-три снимки след това се запалих. Просто защото, когато видиш нещо, което за теб е хубаво, намираш смисъл.

Реши ли после да се образоваш?

Ами не. Всичко от там нататък беше много четене и гледане, но реално първият ми истински курс по фотография изкарах 18-годишен, 4-5 години по-късно, тук, в София. Още не учех, идвах тук лятото и се записах. Чисто технически вече знаех нещата, но от лектора научих много неща за фотографията като изкуство. Едно такова нещо, което запомних, беше: „Когато се научите да снимате добре технически, спрете да снимате за известно време и се занимавайте с други неща. Гледайте кино, театър, четете книги, за да развиете вътрешен свят, защото по-късно това ще се отрази на снимките ви”. И това наистина е вярно.

 Като перифраза на „Първо научи всички правила, а после ги забрави и започни да снимаш”.

Да. Сега например във Фейсбук е пълно с хора, които снимат самоцелно, защото е лесно и модерно може би, но пък така точно го няма личното, онова, което отличава.

Как се реши после да учиш „Операторско майсторство”, може би като продължение на фотографията?

Ами да, много арогантно реших, че няма какво повече да науча за фотографията, което днес осъзнавам като голяма грешка. Някак си бях достигнал до някакво техническо ниво, от което развитието вече става вътрешно. Но виждам сега хора, които са завършили „Фотография” в академии и има голяма разлика. Но с киното мислех нещо по-различно, исках да разбера какъв е светът на киното отвътре, от кухнята. Това в България трудно се научава, но киното доста помага. Дори в малкото неща, които съм снимал, съм използвал същата техника, както във фотографията. Много оператори са и фотографи и това си личи. Но разбрах, че просто не е за мен. Първо, защото киното е екипна работа, а аз предпочитам да работя сам и когато си представям нещо, искам да се реализира по този начин.

Тоест киното не е в бъдещите ти планове?

Не. Сега снимах дипломната си работа, но от там нататък – не.

Processed with VSCOcam with a9 preset

Ами фотографията – това ли е твоята професия?

Тя (фотографията) е винаги с мен, професията ми също е свързана с нея, макар и не тясно със снимане, но не мисля, че е добре да се обвързват тясно. Просто и пътуванията ми също са свързани с фотографията. Определено не ми допадат режисирани фотосесии, не са моето. Аз по-скоро съм привлечен от уличната фотография, спонтанните неща. Напоследък имам нужда и да снимам по-лично, портрети, отново режисирани, но по-мислени.

 Относно изложбата: представяш на нея кадри от пътуванията ти в Лисабон и Китай.

Да, аз мислех, че ще бъдат само от Китай, но след срещата с кураторите изяснихме, че акцентът не е мястото, а по-скоро погледът на пътуващия човек.

А ти постави в него акцент върху самотата?

Ами да, някак си тази тълпа там те смакчва и виждаш как хората се отделят сами. Самият аз имах нужда от реанимация и се прибирах в хотела, защото това те смачква. Чувстваш се като един от всички  и в същото време никой. Беше интересно така да отделям хората, да ги оставям сами, да изглежда празно, а всъщност да не е.

За мен не е интересен само портретът на човека, опитвам се да хвана и атмосферата около него, защото тя пак разказва нещо. Като цяло минимализмът ми е много близък. Сега вече усещам, че човек в един момент започва да снима себе си.

Тоест това са твои портрети?

Да, да, реално е така.

В Китай всъщност много лесно можеш да снимаш портрети, защото там няма никакво чувство за лично пространство, нито към теб, нито от теб, което е хубаво, защото можеш да се доближиш и да бъдат много лични портретите. Докато в Европа е различно, знаеш, хората са по-дръпнати. Всъщност в Лисабон не се получи това, което исках. Там снимах по-абстрактно, повече архитектура, повече линии.

Въпреки че по презумпция очакваш друго от „южна” държава като Португалия.

Да, хората са по-сплотени, но както в цяла Европа го има това чувство за лично пространство, което не трябва да се нарушава, не като в България, но все пак го има. Просто усетих, че това, което искам, няма да се получи, и се концентрирах върху детайлите.

Processed with VSCOcam with a9 preset

 Казваш „не като в България”, какво се случва, когато излезеш да снимаш на улицата тук?

Ами виж, лесно е да излезеш например на улицата и да снимаш с дълъг обектив и да бъдеш далеч от хората. Много по-трудно е да се доближиш и да бъдете уязвими – и ти, и те. Това е вътрешната борба да преодоляваш страховете и психологическите си граници. Просто трябва друга нагласа, върху която в момента работя.

Случвало ли ти се е да получиш изключително остра реакция от някого?

В Китай – не, защото там хората наистина не те „виждат”, но аз често казвам, че са „хора без сърце”. Животът им е тежък и гледат някак празно. Докато тук определено има подозрение, което може би е нормално. А и изкуството тук не е навлязло до такава степен във всекидневния живот, хората не предполагат, че можеш да снимаш просто за себе си, без да има друга цел. Те очакват, че трябва да има някаква причина, а не че е просто изкуство.

Помниш ли някой конкретен кадър, който е бил толкова интимен, че си се притеснил от това, че присъстваш там?

По принцип никога не съм се доближавал до хората толкова, колкото в Китай. Обективът ми не е дългофокусен, но не е и широкоъгълен, тоест едно такова разстояние от половин метър е най-доброто за портрети. Аз се чувствах неудобно, да, но точно тези портрети са най-добри, защото това е най-близко до човешкия поглед, най-реалистични са. Сякаш човекът, който гледа, е там, сякаш той е фотографът на снимката. Има един цитат: „Ако снимката ти не е достатъчно добра, значи не си се приближил достатъчно близо”. Това е вярно. Колкото повече имитираш човешкия поглед, толкова по-добре се получава.

Processed with VSCOcam with a9 preset

 А случвало ли ти се е да съжалиш за изпуснат кадър, защото не си посмял да се доближиш?

О, да, много пъти. Това е единствено или само заради твоя страх, всъщност не страх, а по-скоро желанието за уважение на личното пространство. За мен е трудно, защото искам да го ценят за мен и затова аз го ценя за другите. Но пък когато един човек се съгласи, това е един вид уважение, и към теб и към него. Всъщност ти правиш комплимент, когато искаш да снимаш някого. Ти си видял нещо интересно и ценно в него. Не знам дали хората разбират, но да поискаш да снимаш някого е комлимент, без значение как изглежда той.

Смяташ ли, че това е твоят стил, че вече си се намерил във фотографията?

Мисля, че сега искам да снимам по-лично, по-интимно. Нещата, които сега правя, са спонтанни, но се опитвам  да вмъкна и себе си в цялото това нещо. Искам да е някак по-режисирано, по-скоро да имаш идея какво искаш да предадеш, и да успееш да го разкажеш по-интимно, което ще е много ново за мен.

Какво точно имаш предвид с „по-интимно”?

Ами портрети, хора, но по-целенасочено, не импровизирано. Просто да знаеш какво точно искаш да покажеш. Отделно от това ми се снима все повече на лента. Има магия, трябва да мислиш повече, повече не снимаш, отколкото снимаш, а това, че виждаш кадъра след това прави всички снимки много ценни. Сега даже съм си купил ленти, които чакат.

Processed with VSCOcam with a4 preset

Колко апарата имаш?

Два, всъщност с единия бях в Китай и Лисабон. Дигитален, с един несменяем обектив. Нарочно отидох с него, защото в един момент техниката започва да те ограничава, започваш твърде много да мислиш за нея. Не тя, а изборът те ограничава. А без него се освобождаваш и мислиш само за онова, което е пред теб. Хората мислят, че изборът е нещо много хубаво, но според мен те спъва. Когато нямаш избор просто се фокусираш върху това, което имаш.

А другият ми апарат е лентов, който е среден формат. Снима с големи ленти, 6 на 6 сантиметра, което дава много повече качества и самите обективи са много по-близки до човешкото възприятие, доста по-различни от цифровия или нормалния лентов апарат.

Имаш ли любими фотографи?

По принцип не помня имена, аз уважавам анонимността като цяло. Смятам, че е по-важен самият вид изкуство, а не толкова авторът, но напоследък се впечатлих от един американец – Райън Мърхед, който е голямо вдъхновение за мен – и като фотограф, и като човек. Той снима такива лични портрети, главно на жени, но са толкова различни от всичко останало, което виждаме. Той е имал тежък живот и всичко това се отразява толкова явно, виждаш колко лично чувство е вложено в тях, той ме провокира да погледна и по друг начин върху личното. Не ми се снимат вече неща – искам да виждаш и снимката, и историята, да можеш да се асоцираш с нея.

Предстоят ли ти нови пътувания?

Много ми се ходи в Исландия. И в Тайван. Казват, че Тайван ще бъде Китай след 10-20 години. Хората са по-образовани, говорят английски, страната е 80 % природен парк, уникална природа и много ми се ходи там. А Исландия ми е мечта. Там хората главно снимат пейзажи и ми е интересно как бих ги снимал и аз. Предполагам, че по същия начин, както и останалите ми неща. Според мен човек, който има стил, вижда пейзажите или улицата по еднакъв начин. Не съм хората, които обичат да се профилират – сватбен фотограф например. Аз съм снимал само една сватба и я снимах по същия начин, както и портретите ми на улицата.

tumblr_o0dwerlLVy1qj6vx4o1_r3_1280

 Притеснява ли те нещо около това, че имаш изложба и че толкова хора ще видят кадрите ти?

Притеснение – не. Даже, когато говорих с момчето, което ме предложи, говорихме за това за какво му е на човек изложба, защо въобще е необходима, а той ми каза, че понякога нещата не се правят само заради теб самия, тоест да кажеш: „кой съм аз въобще?”. Аз самият съм на мнение, че има хора, които снимат много по-добре и са по-талантливи, но пък не знаеш кой ще ги разгледа, кой ще се вдъхнови и провокира от тях.

Може да се окаже, че те означават повече за друг, отколкото за теб самия.

Да, точно така. Защото си много близък с тях и не можеш да прецениш, когато липсва дистанция. Така е например и с блекаут поезията – представи си колко хора е вдъхновил Остин Клеън с това, което прави по целия свят, само защото е решил да ги показва.

Като нас например. Ти продължаваш да правиш блекаут поезия?

Ами да, даже напоследък правя повече блекаути, отколкото снимам. Снимам повече, когато ида някъде, когато съм тук не снимам особено. Сякаш мога да кажа повече неща с тях, отколкото със снимките.

Мислиш ли за изложба с блекаут?

Ами да, всъщност е възможно да направя такава другата година. Мислех си даже и някаква книжка да пробвам да издам. Просто не знам как ще стои в книга, защото форматът на всяка е доста различен. Наскоро всъщност осъзнах, че фотографията и блекаута не са много различни – и в двете имаш една дадена сцена (страница), от която трябва да решиш кое да премахнеш и кое да оставиш.

Работите на Григор ще битуват в пространството на Photosynthesis до 14 март. Можете обаче да го намерите винаги приютен на неговата страница.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Стажанти на "Под Моста"Искрено за страстта „Между Берлин и София“29.06.2016

Още от Под Моста

Емилия Найденова5 кариерни пътища след университетаОбразование