Сънят на смешния човек

02.08.2016

Или колко е лесно да си луд в Рая

sputnik.bg
Източник: sputnik.bg

Ако искате да отидете на театър, за да се отпуснете и забравите за проблемите си поне за малко, то „Сънят на смешния човек” не е за вас. Моноспектакълът  на Мариус Куркински по текст на Достоевски създава напрежение, натъжава те, кара те да се вгледаш прекалено дълбоко в душата си. За някои може да е прекалено суров, но нежността и уважението, с които Мариус Куркински предава текста на публиката, те оставят без думи. Той е един от тези актьори, чийто талант граничи с гениалността. Неслучайно го наричат Краля на моноспектаклите. Те са събитие и задължително трябва да се посетят от всеки почитател на театралното изкуство. Сам казва, че „иска да се превърне в театър“ и със „Сънят на смешния човек” го постига.

Текстът на Достоевски, наречен от самия него „фантастичен“ разказ, ни отвежда в една напълно непозната реалност – между живота и смъртта. Монологът на героя е неговата изповед пред света. Оптимизъм няма. А текстът сякаш създава тъгата. Героят отдавна е осъзнал, че е смешен. Mрачната му изповед не е зов за помощ, той е приел себе си. Смешен е и толкова. Между него и безкрайността стоят само един револвер и един сън. И както много често се случва, човек открива смисъла на живота точно когато не го търси. Някъде между живота и смъртта героят на Достоевски се озовава на място, изтъкано от любов, но човекът изначално е роден грешен и омърсява райските хора. Сънят му се превръща в кошмара, от който се опитва да се отърве. Когато се  събужда, осъзнава, че „трябва да обичаш другите както себе си!” и това е истината, която осмисля остатъкa от живота му. В края на разказа от Кутията на Пандора излиза и Надеждата. С последните думи на героя Достоевски показва, че наистина преди изгрева е най-тъмно.

Един фотьойл, актьор, облечен в черно и нищо друго. На цялата тази безрадостна обстановка контрастират само едни кецове – символ на свобода и цяло едно бунтарско поколение. Стоях на третия ред и се вълнувах като дете, което за първи път отива на цирк. Това беше първият ми допир до гения на Мариус Куркински на живо. Чу се музика, Мариус излезе и се себеразкри чрез монолога си пред нас. Само музиката на Емилиян Гацов-Елби прекъсваше героя на Достоевски. Смешният човек беше Мариус и Мариус беше Смешният човек. Не знам дали публиката разбра напълно какво ни бе разказано, не знам дали и аз успях да осмисля посланието, което ни бе предадено. Това, което знам, е, че след него се чувствах мазохистично добре. Усещах емоционална изтощеност и това ми харесваше. Мариус се опита да предаде едно дълбоко лично преживяване, неизвестно за никой жив човек – смъртта. Постави стена между живите и останалите, достатъчно дебела, за да ги различим. От нас се изискваше само да погледнем по-дълбоко в душите си.  Може би беше прекалено смело, може би не сме достатъчно дорасли за подобен вид постановка, но преживяването беше красиво. Изключително подходящ е и моментът да се представи подобен моноспектакъл. Темите за болката на социално отхвърления и деградацията на душевния мир са по-актуални от всякога. Светът, отдавна  загубил човешкото в себе си, трябва да се прероди от кошмара, който сам е създал.

Автор: Дарина Христоскова

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Стажанти на "Под Моста"“Синята птица” – когато загубиш своето синьо08.06.2016

Още от Под Моста

българската музика през септември
Момчил РусевКакво се случи в българската музика през септември?Музика