„Силата на думите” на Иван Димитров – премиера на книга без сценарий

Вторник вечер, София, час пик, и навсякъде е претъпкано с хора. По улиците, по светофарите, задръствания, нервни шофьори, клаксони. Пълно е с хора и в книжарница „Гринуич” в центъра на столицата. Поводът е представянето на книгата на Иван Димитров „Силата на думите”.

Още с влизането в книжарницата ме обгръща топлина и уют. Мирише на нови, неразлистени книги. Хората влизат тихо и спокойно и сядат на малки черни столчета, поставени в голямата зала на книжарницата. Има хора от всякаква възраст – тийнейджъри, млади мъже и жени, възрастни хора, семейства с дечицата си, дори двойка със съвсем малко бебе. Всеки се настанява и зачаква началото. Авторът обикаля, спира се при свои приятели и познати. Питат го дали е нервен, как се чувства преди премиерата. Усмихва се, отговаря, че всичко е наред и продължава да ходи напред-назад и да разговаря с гостите си.

Атмосферата е приятна, задушевна, дори бих казала приятелска. Поглеждам часовника – посоченият час за начало е минал, малко след 18.30 е. Сядат Иван Димитров, а до него Емил Андреев, който ще бъде водещ на събитието. Усмихнати разменят няколко думи помежду си.

Започва. „Премиера без сценарий” – така Емил Андреев определя събитието. Говори за автора на „Силата на думите”, откъде го познава и как е започнало всичко. Не е типично скучно и стегнато, а някак си разчупено и с чувство за хумор. И двамата предразполагат своите гости и ги карат да се чувстват удобно и приятно. Публиката слуша с интерес, никой не помръдва, само едно малко момиченце тича около рафтовете с книги и се смее.

Емил Андреев разказва въодушевено как е открил Иван Димитров. Прочел негов разказ на конкурс за млади автори в Лом, дал името на новата му книга – „Силата на думите”. Казва, че талантът на един автор си личи, когато в творбите му намират отговор на въпроса „До тук така, а сега какво?”. Открива го именно в разказа на Иван Димитров какво би станало, ако думите започнат да се сбъдват. „У него има чувство за хумор, насмешка над собственото си битие, дори над битието на другите, на това, което ни заобикаля”, казва Емил Андреев. „Да се види добрината, човечността и любовта, най-вече тя. Силата на книгата е в човещината и изяществото”. Пожелава му успех и на добър час. Следват аплодисменти. Публиката определено е спечелена. Отново настава тишина, всички чакат думите на самия автор.

Иван Димитров започва с четенето на разказа, дал името на новата му книга – „Силата на думите”.  Книгата съдържа точно 90 творби, които се състоят от едно изречение, стигащи до пет страници. Кратки, сбити, с чувство за хумор, ирония, дори самоирония, за нещата от живота, но представени в друга светлина. Както каза Емил Андреев – „До тук добре, а сега какво?”.

Разказва за следващия разказ, който е подготвил – „Българските писатели”. Смее се и споделя, че много хора му казали „Не го публикувай – ще те намразят!”. Започва да чете, гостите продължават да слушат и гледат с интерес. На края на разказа се появява и закъснялата илюстраторка Мария Налбантова. Иван я кани да седне до него и й дава думата. И тук настъпва абсолютно мълчание в залата. Тогава Емил взима микрофона и с усмивка казва на Иван Димитров, че тези секунди мълчание в публиката са златни, защото именно това е оценката на хората, които са толкова завладени от прочетеното, че дори не ръкопляскат. От публиката веднага се чува глас: „Ние искахме, но…” – „Ами, тогава пляскайте”, казва с широка усмивка Емил и малката зала на книжарница „Гринуич” бива оглушена от аплодисменти и смях.

Мария Налбантова говори за илюстрациите, за книгата и за Иван Димитров. Работата по „Силата на думите” е продължила около две години, а замисълът ѝ първоначално няма нищо общо с книжното тяло, което тя държи в ръцете си сега. Иван разказва за това какво е да работиш с илюстратор: „Аз й давам книгата и ѝ казвам – прави каквото искаш, и тя прави каквото иска и стана чудесно!”. Публиката се засмя, а Мария побърза да го поправи и разказва за продължението на „прави каквото искаш”. Атмосферата е приятна, почти приятелска бих казала. Все едно на малките черни столчета не стояха напълно непознати, а приятели. Всеки беше заел удобна поза, гледаше с интерес и слушаше, а на лицата им стояха леки загадъчни усмивки, готови да се засмеят.

Не е просто представяне на книга. Иван Димитров се обръща към публиката, намества се удобно на стола си и пита „Какво искате да правим, кажете? Аз обичам да чета.”. И започва да чете разказ, за който се е борил с редакторката Силвия Чолева дали да остане в книгата или не. С всеки разказ аз все повече и повече искам да си купя книгата, защото разказите са толкова добре написани – малки човешки истории от ежедневието са представени по уникално прецизен начин, така че те карат да се замисляш над прочетеното.

Иван Димитров подема игра с публиката – някой да назове число от 1 до 90 и да прочете разказа под този номер. От публиката се чува плахо гласче „осемдесет и пет”. Иван отваря разказ номер 85 и отново се обръща към гостите си: „Тук има ли бийтбоксър? Някой, който може да прави бийтбокс? Не? Жалко! Искаше ми се този разказ да го прочета с бийтбоксър.”. И зачита. Всички са толкова захласнати по разказите му, че забелязвам как само фотографът се прокрадва между рафтовете с книги и се бута с правостоящите. Да, имаше толкова много хора, че освен допълнителни столчета, имаше и правостоящи.

Отново пита за числа, а този път публиката става по-смела и няколко човека извикват произволни числа. Иван започва да чете. Разкази, които те карат да се усмихваш. Оглеждам се и виждам как гостите слушат толкова внимателно, че едва ли някой от тях се е усетил с каква усмивка се е сдобил. Усмихнати хора, приятна и уютна обстановка – това е.

Краят определено ме изненадва. Иван кани отпред негова приятелка – Мира Робер, която е подготвила специален и необичаен поздрав за автора. Ще свири на китара и ще пее песен, която е написала тя самата. „Много приятно откриване, по-малко скучно от повечето, на които съм била”, казва Мира. Съвсем необичаен завършек за премиера на книга. А след първия музикален подарък, последва и втори от самия Иван Димитров. Но отправен към неговите гости. Иван взима китарата и започва да свири и да пее песен, която е написал сам.

Премиера без сценарий на книгата, която искаш да си купиш още преди да е приключило събитието. Хора от всякаква възраст, седящи един друг, съвсем като стари приятели. Приятелска, уютна атмосфера и млад писател, който дава надежда, че българската литература може да пребъде.


Автор: Таня Панайотова

Под Моста
е независима медия, създадена от млади хора, занимаващи се с писане и журналистика. В сайта можете да намерите новини и изцяло авторска публицистика за култура и лайфстайл.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to