Българската жанрова литература е интересно море, в което плуват какви ли не видове писатели – oт новатори до експериментатори и основно традиционалисти. Смея да призная, че резултатите от родните опити не са никак лоши. Организират се конкурси за разкази, а понякога и за цели романи. Дори самият аз имам скромен принос  с няколко разказа в сборниците на клуб „Циталедата “.

Писателите, които у нас се интересуват от фантастичното, предимно са самиздати, други обаче успяват да бъдат забелязани от някое издателство, което за чест и слава се е решило да издава българско фентъзи. И така вече над десетилетие…

От години се опитваме да надскочим тази летва – летвата на самиздаването, прагът на разпространението, което има покритие само в София. Порочната тенденция БГ фантастиката да отлежава в складовете на книжарницата, докато авторите ѝ обикалят книжарниците да разпитват за собствените си книги. А понякога, най-често под формата на интервю във вестник, авторът получава и малко внимание.

Отчаяно се мъчим да родим фентъзито с международно звучене, което поне леко да се доближава до западното или източното по  качество, като по този начин се надяваме, че книжката ни няма да стои забутана в някое прашно хранилище, докато на първите редове в книжарницата гордо се пъчи новата на Сиромахов.

„Сивият Път: Част 1 – Наследникът“ на преводача и писателя Любомир Николов-Нарви трябваше да бъде това фентъзи. Но поради ред причини, които ще изброя накрая, се проваля в това начинание.

Любомир Николов е известен със фунтадемналният  си поне според мен превод на „Властелинът на Пръстените“ (ако всички преводачи бяха като него, сега нямаше да си чупим главите защо езикът ни е наводнен от чуждици). Той е и автор на доста книги-игри от средата на 90-те, писани под псевдонима – Колин Уомбъри.  Любомир е известен още с проектите си за предистория и продължение на класическия „Властелинът на Пръстените“  от оксфордския професор Джон Толкин, но се оказва, че това е  начинание, което трудно ще види бял свят, поради обясними причини с авторските права.

По повод „Вестоносецът на Истарите“, самият Любомир Николов цитира „Кегешиума“ на великия Корусава: „…не можеш да бъдеш двойник на един велик човек, без някой ден да пожелаеш да яхнеш и коня му“. И това Любчо го прави много добре, тъй като към „Сивият Път“ има безплатното приложение за Толкиновата Средна земя, написано от него и носещо заглавието „Забравени сказания“.  На него няма да се спираме в това ревю, а „Изток-Запад“ да му мислят чии точно авторски права са нарушили, тъй като, за да се сдобием с безплатния текст, така или иначе трябва да заплатим коричната цена за „Сивият Път“… но това е друга тема.

Защо ви обяснявам всичко това? Защото най-сетне Любомир Николов, познат като „Българския познавач“ и едва ли не двойник на Толкин, е слязъл от коня и е направил нещо свое и оригинално. Дали се е справил обаче?

„Сивият Път“ покрива критериите за един мащабен роман, а в отделните си компоненти удовлетворява асоциалните интерeси на повечето псевдо елитаристчета. Нищо не изпълва душата на четящия така силно, както глава от роман, която започва с цитати от Пруст и Толкин, макар и това да е заявка за тежка претенция.

С поетически стил Любомир Николов ни разказва за далечното бъдеще на една различна планета Земя и още по-неузнаваемия ѝ спътник Луна. Петнайсет века след първия Армагедон, хората и подобните нам раси (неанди и джуджета), живеещи на Селена (Луната) и Тера (Земята), разказват легенди за Нийл Дългата ръка, който преди хиляди години с един скок стигнал Луната и се върнал, за да разкаже. Велики машинарии, построени от Древните, кръстосвали небесата и вселената, но един ден всички човешки стремежи и пориви отишли по дяволите. Могъща личност на име Магед, крачеща по Черния Път на лидери като Нерон, Хитлер и Сталин, вдигнала от мъртвите изчезнали видове като индианците, неандарталците, мамутите и т.н. В разгара на Армагедон, когато човешката цивилазия залязвала, последните опити на хората да тераформират Луната (позната днес като Селена) се увенчали с успех…

Петнайсет века след Армагедон династии се вплитали в политически интриги за трона на Селена, а едно пророчество за страшен и могъщ крал е на път да се сбъдне:

„Когато съюз на Селена и Тера роди от желязото син,
По пътя небесен ще дойде на кораб бокалът от злато с рубин.
На рат ще се вдигне и пак ще си иде тоз, що е под камък лежал.
От мрачна клисура за ден ще се върне любим и ненавистен крал.
И негов наследник ще седне тогава в Коперник на златния трон“

Или накратко, това  е история за сирака, тръгнал да спасява Луната и Земята. Авторът обаче по тънък начин финтира това клише, тъй като малцина от хората и неандите третират сериозно това пророчство, за разлика от много други фентъзита, в които някакво скапано пророчество, съществуващо под формата на нескопосано стихотворение, предопределя съдбата на героите и света, в който те живеят. Отделно, самото стихотворение намига към класиката: „Три пръстена за елфите-крале под  този небосвод…“.

Силата на Любомир Николов не е толкова в персонажите и сюжета (макар че, сравнено с други родни автори, му се е получило добре) а във великолепния начин, по който е изградил своя Свят. Компонент, който е изключително труден за разработване и в който дори майстори като Аберкромби се провалят.

Любомир Николов комбинира теми и мотиви от Християнството и Средната земя на Толкин (запознатите с творчеството на Толкин са наясно, че Валарите са символ на Ангелиге, Моргот на Сатаната и тн.). В книгата могат да се намерят и леки намигвания към книги и филми като „Одисея“ (2001) и „Одисея 2“ (2010), тъй като, подобно на творбите на Кларк, част от сюжета се развива в кратер на луната, наречен Тихо, а Юпитер е превърнат във второ Слънце. Всичко това е пренесено в едно пост апокалиптично фентъзи – аналог на света на Шанара на Тери Брукс.

Селена е изключително добре описан като Свят, а отделни епизоди от планетата Земя илюстрират достатъчно пълнокръвно какво се е случило там, без излишни факти. Повечето хора, джуджета и неанди следват или Черния или Сивия Път. Учения, които освен алегория за модел на поведение, са и вероятно съществуващи божества. Тези религиозни учения се преподават от свещеници и монаси на това, което се е запазило в бъдещето като христинска и мисюлманска религия. В центъра на всичко това ще се окажат три уникални деца, едно от които е въпросният Наследник. Всеки един от тях ще трябва да избере своя Черен, Бял, а защо не и Сив Път.  Но в началото ще крачат в неведение за злонамерана политическа интрига, която играят техните наставници и родители.

След всичи хубави думи за книгата няма да спестя и критика. Знам, че е проява на лош вкус да се пише лошо за творци като Любчо Николов, който е един от малкото талантливи и  доказани автори в родната ни литература, но пък, от друга страна, знам, че той е голям професионалист и ще потърси полза от критиката, вместо да ни нападне в коментарите със заплаха за физическа саморазправа и обвинения в „хейт“.

Лично на мен (знам всеки си носи мнението) не ми допада абсолютната липса на  приключенски дух или направо да си го кажем – екшън.  Не се случва абсолютно нищо освен дребни и едри политически сплетни и интриги. А това е разочароващо, защото заявката  за нещо повече е налице! Очакваме някакъв обрат, който, уви, никога не идва. Знам, че това не е ключово за едно добро фентъзи, но някак си не мога да преглътна приключенски роман, без дори един въоръжен конфилкт. Особено когато то е вдъхновено от дядо Толкин. Имаме три момчета и три момичета, които наблюдаваме как растат, обучават се и напредват пред очите ни, но освен безкрайния „трейнинг“, героят така и не бива изведен от естествената си среда. Нещо, което според теоретици като Джоузеф Кемпбъл трябва да се случи поне в края на първата третина от книгата. В „Сивият Път“ това се случва само с двама от персонажите и то чак на финала…

И като стана дума за персонажи. Почти всички женски герои (протагонисти и антагонисти ) се държат изключително троснато. Най-често без абсолютно никакъв повод и причина. Конкретен пример мога да дам със „злата “ кралица Филомена, която още на първата си среща с читателя прави всичко възможно да досади с троснатото си поведение, а до края на романа ние не разбираме защо се държи като ощипана пачавра.

Това е тенденция, която се е превърнала в хроничен проблем не само за българската литература, но и за родната ни телевизионна и кино драматургия. Не ми се влиза в подробности колко сериали и книги съм оставил, именно заради излишно троснати персонажи. Нямам идея кога родните писатели ще се отърват от този вреден навик, но определено това не ми харесва.

Не мисля, че ми допаднаха механизмите, с които е разказано миналото на Селене и Тера.  Най-често историята на Света бива подадена на читателя през призмата на някой по-възрастен персонаж, който сяда и започва да обяснява на бъдещия герой  какво и как е било някога. Този механизъм не е лош, но е досадно, когато се повтори три-четири пъти в романа.

Друго нещо, което ми направи впечатление, е, че авторът ни запознава подробно с „парти“ от  любопитни персонажи (монасите и екипажът на кораба „Елпида“), които изчезват за цели сто и повече страници, и за които забравяме напълно, докато не се появят отново на финала, когато вече не си спомняме за тях.

Каквото и да говорим обаче, едно е факт. Факт е, че въпреки множеството проблеми в книгата Любомир Николов поставя високо ниво и предизвикателство за останалите писатели. „Сивият Път“ е най-подредената и добре написана българска фентъзи книга, която съм чел в последните десет години. А, повярвайте ми, изчел съм много. Авторът успява да сглоби онзи пъзел, който често се изплъзва на повечето ни автори. Пъзелът на завършената книга, в която има всичко необходимо за осъществяването на един роман – връзка, кулминация, развръзка. Персонажите, макар и доста троснати, се държат логично и правдодоподобно това е нещо, за което не мога да похваля повечето колеги на Любо. Стилът на писане е лек и приятен и изобщо Любомир Николов притежава изключително добър и богат речник.

В заключение мога да кажа, че „Сивият Път“ си заслужава прочитането, макар и отстрани да изглежда, че явно авторът е бил притискан с крайни срокове и като цяло се усеща едно чувство за незавършеност.  Голям плюс давам за скромното камео, което прави Ам-Гъл в края на романа.