„Какво искаш да бъдеш? Сърна или лъв? Сърната оцелява, защото ражда повече плът, отколкото лъвът може да изяде. Лъвът оцелява, защото има зъби и нокти.”

Онази сутрин пътувах в градския транспорт, навел глава над хубавата си книжка. В трамваите принципно си е претъпкано, затова не обърнах внимание на факта, че една дама беше  се прилепила прекалено близо и надничаше над рамото ми. След известен брой спирки обаче я чух да се обръща към мен с думите „Извинете, аз трябва да излизам, може ли да ви попитам – коя книга четете? Не искам да ви притеснявам, но… много е хубава, много красив език има, може ли само да погледна корицата, да видя коя е?”. Аз леко изненадан ѝ показах корицата на книгата. Дамата кимна с глава, каза „Чудесно, ще си я купя веднага! Благодаря много, извинете за притеснението!” и си слезе.  И така моята сутрин стана много, много хубава. Защото бях споделил с напълно непознат човек удоволствието да се докоснеш до нещо великолепно. А книгата беше „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес” на Антон Дончев.

Вижте още: Статията ни „Възвишение: шанс за митология“

Романът се състои от общо четири тома, писани в продължение на близо двайсет години. Всеки от тях обрисува определен етап от пътуването на младия Аспарух – не просто пътуване през различни области и народи, а пътуване към истината и мъдростта. Затова и всеки от четирите тома има доста различна атмосфера. Започва се от „Степта” – древната земя на старите българи – сурово място на пясъци, ветрове и пепел. После се преминава през „Константинопол” – великолепен и отвратителен град, изпълнен с разкош с разврат, паметник на най-висшето и най-нисшето, което може да създаде човек.  След това идва „Подунавието” – прекрасната зелена земя на кротките славяни, които носят дрехи не от животински кожи, а от трева и които градят домове не от камък, а от дървета. И така се достига „Началото на нашата вечност” – краят на пътуването, където всеки от героите ще направи своя съдбоносен избор и гласовете им ще прокънтят през вечността.

„Показах ти всички тези хора и народи, събрани наедно, за да разбереш — ти още не разбираш, но ще усетиш — колко пъстър и обширен е светът. И още — да разбереш как правдата на един народ се среща чело с чело — като овни, когато се бият — с правдата на друг народ и как разните правди се срещат, смесват и обезсилват. И всеки два народа поотделно приличат на грънчаря и орача, от които единият се моли да пече слънце, за да изсъхнат грънците му, а другият плаче за дъжд, който да напои нивите му. Едни смятат, че косата им трябва да пада надолу като грива на кон, други вдигат косите си като рога на бикове, трети бръснат главите си. Кои са правите?”

Това, което прави впечатление още от пръв поглед, е невероятната красота на текста. Думите на Антон Дончев са като приказка на белокос мъдрец, разказана край топлия огън в студена вечер. Изреченията му имат мелодия, думите в тях са подредени по изключително прецизен начин. Четейки романа, аз самият преоткрих красотата и благозвучието на българския език. „Сказание за хан Аспарух” е от онези текстове, които просто не могат да бъдат преведени, без да изгубят непростимо много от своята сила. Във време, в което четем основно преводна литература или директно текстове на чужд език, е изключително приятно да ни се припомни колко силно и красиво може да бъде родното ни слово.

„Земела млъкна. И Аспарух усети, че от нея към него се прехвърля и ги събира някакъв студен лъх и трепет, като че пада внезапен мрак. И той забрави да се отдръпне от Земела, както Акага го беше учила да се отдръпва от всеки човек, който вижда призрак или се плаши от мрака, защото такъв страх пролазва от човек на човек. Тъй Аспарух се усети свързан със Земела не от топлина, а от мрак – и се уплаши с нейния страх пред вечността.”

Вижте още: Бежанци – завръщането на класическия роман

Едно от най-големите достойнства на романа са неговите прекрасни персонажи. Сложни, многопластови и противоречиви, те действително напомнят на необятни вселени. Антон Дончев обича да изследва вътрешния им свят, да се потапя в мислите им, да обрисува страховете им, да търси мечтите им. Именно това прави „Сказанието” дълбоко психологически и дълбоко философски текст. Дончев говори за момчето Марал-Аспарух, което се разбира по-добре с конете, отколкото с хората, страхува се от вечността и винаги носи под дрехата си, притиснат до сърцето си, пергамента с плача на Гилгамеш. За тракийката Земела, видяла и изживяла толкова страшни неща, че в някои моменти душата ѝ се отделя от тялото и като птица каца на покрива, за да гледа към небето, а не към ужаса долу. За славянина княз Слав, който се чуди как да води своя народ и как да победи врага си, без сам да се превръща в него. Палитрата от души и истории е изключително богата, а дълбочината, с която авторът прониква във вътрешните им светове, е несравнима с нищо друго не само в българската, но и в световната литература.

„Сега ти си само жрец, но ти си от рода на церете. Ти не си забравил своята царска гордост и своята мъжка надменност. Ти казваш „Имай мярка във всичко, задоволявай се с това, което имаш.” Това са стари, стари думи – от времето, когато ти, царю-жрецо, имаше всичко и не искаше да го дадеш на другите. За тебе, царю-жрецо, всичко е опасно, защото може да наруши реда, който ти пазиш. Опасна е надеждата, опасна е любовта. Аз, робинята, ти казвам: „Всеки човек може да стане бог.” Чуваш ли – всеки мъж и всяка жена. Колкото и дълбоко да са затънали нозете ми в тинята, дори тя да стига до гърлото ми, пак ще ритам и ще викам за помощ.”  

Романът се отличава не просто с прелестния си език и сложните си персонажи, но и с богата си идейна натовареност. Централен за произведението е проблемът за земята и вечността и по-специално за връзката между човека, земята и вечността. Другата основна тема е разнообразието сред човешките народи и тя е разгърната чрез изследване на религиите, вярванията, обичаите и убежденията на хората. По изключително интригуващ начин е разгледан въпросът за това как различните народи гледат на земята и какво смятат за вечността. Земята се явява своеобразен мост между човека и вечността, земята е женското начало и тя е най-древната майка на всеки човек и всеки народ. А децата на една обща земя са братя. И неслучайно някои от най-важните женските персонажи в романа носят имена на богини на земята – като тракийската богиня Земела или славянската Лада. Всички тези идеи обаче не са изкуствено прикачени към историята. Напротив, те са логична и естествена част от сюжета, те едновременно предопределят и изхождат от развитието на персонажите.

Мисля да спра дотук. Защото ако продължа, бих могъл да ви разкажа цялото Сказание, дума по дума. За финал само ще отбележа, че текстът определено не се чете лесно. Той е красив и богат, но изисква от читателя много – изисква внимание, изисква усърдие, изисква дълбочинно вникване. Но всичко, което вложите в него, ще ви се върне хилядократно.