„Слепоглед“ – гениално четиво за учените, кошмар за редовия читател

11.02.2014

Blindsight11Трудно ми е, много ми е трудно да пиша за книга, която предразполага читателя с чудесен съспенс, интересни идеи и важни теми,  и в същото време да е написана толкова некадърно. Разбирайте ме както си пожелаете. Ала след купищата хвалебствени рецензии, написани от изявени литературни блогъри,  които изчетох за „Слепоглед“, останах с впечатлението, че това е новият „Хиперион“.  Чушки.

„ПРАВДАТА НА ТОРЕН“ – МАЙСТОРСКИ ШЛИФОВАН ДИАМАНТ НА КАЧЕСТВЕНАТА ФАНТАСТИКА

Реално погледнато „Слепоглед“ е добра, но безкрайно прехвалена книга. Много читатели споделят мнението, че е трудна на четене заради „сложния“ научен език и многото непозната за тях терминология.  Всъщност, това е най-малкият проблем на книгата. И ако се абстрахираме от термините, високопарния стил на писане и като цяло научнит сленг,  ще получим една прилична история,  на която прекомерния хайп прави доста лоша услуга.

Тук е и момента да отправим изключителните си поздрави и адмирации към преводача на книгата  Елена Петрова. След като четирима души от екипа ни оставиха книгата след 100 страници (накрая на мен се падна тази чест да я прочета от – до), може само да си представяме каква мазна клизма е да се превежда това чудо. Елена заслужава награда за преводач на годината, а от Изток-Запад трябва сериозно да се замислят да започнат да й плащат двоен хонорар.

За какво иде реч в „Слепоглед“? Основният конфилкт в романа са трудностите или по-скоро невъзможността на човечеството да осъществи първия си контакт с извънземен разум.  Най-голямата сила на книгата е, че Питър Уотс  „разиграва“ този проблем по изключително реалистичен начин. В това отношение „Слепоглед“ поставя в малккият си джоб прехвалени чекии като „Играта на Ендър“  на неосъзнатия педофил Скот Кард и спокойно може да се нареди до по-стойностни романи, като „Контакт“,  да речем.

За по-малко от 100 години човечеството претърпява неочакван научно-технологичен скок. Сексът вече не предопределя човешките взаимоотношения и голяма част от хората са избрали да живеят в нещо като виртуална матрица. Останалите изследват дълбокия космос  и някъде около 2080-та година се наблюдава  уникален феномен. Десетки „падащи звезди“ навлизат в Земната атмосфера  и вкупом изчезват съпроводени с писъци. Земните правителства са хванати по долни гащи, тъй като този природен феномен се оказва плод на шпионаж от  извънземна „цивилизация“. Месеци по-късно до звездната ни система стига и сигнал от тях. Хората изпращат кораби с мисията да осъществят първия контакт. Две от мисиите се провалят… Следователно прави се логичното. Събират циркова  трупа от уроди (самият главен персонаж така описва групата) учени, натоварват ги на кораба Тезей и с шут в задника ги изпращат извън слънчевата системата, за да направят контакт с едно от най-интересните извънземни същества, за които е писано някога.

BlindsightВ близост до супер газов гигант (газовите гиганти са космически тела от рангът на Юпитер, да кажем), корабът Тезей и неговите високо квалифицирани учени се сблъскват с уникален извънземен разум, който не желае да комуникира  или по-вероятно въобще не прави контакт с нас.

И  тук е сферата в която Питър Уотс блести с майсторство. Авторът, който по професия е морски биолог , изгражда най-оригиналния и същевременно логичен извънземен разум.  Малъкспойлер  – Тезей прави контакт с гигантско космическо тяло, което  е под формата на венец с тръни и определящо себе си като „Роршарх“. След известни перипетии екипажът на „Тезей“ прави близък контакт с неговите „пътници“ – уникален извънземен вид, който  на определени етапи  е необозрим за човешкия взор и който съществува под формата на „космическа“ медуза.  Вид чийто начин на съществуване е непонятен за човешките разбирания и екипажът на Тезей кръщава „Криволячовците“.  Край на спойлъра!

Както казах по-горе, тук Уотс буквално нацелва десетката, защото на мен лично ми е непонятно от какъв зор всички писачи на сай-фай книги и сериали решиха, че извънземните са хуманоиди. Дори пришълецът наподобява човешко същество, а се бара едно от най-оригиналните извънземни. Спойлър! По едно време екипажът на Тезей, с целия си пилешки мозък, се решават да направи абордаж на Роршарх и да отвлече две от извънземните. Сами можете да се досетите как ще свърши това. Край на спойлъра.

И като стана дума за екипажа, персонажите в „Слепоглед“  са с добър замисъл, но имат емоционалния заряд на гъба и дълбочината на тава. Отдавна не бях чел за толкова безхарактерни и осакатени герои.  Един от основните проблеми се корени в диалога. Всички говорят еднакво и това е влудяващо.  Сиреч, всички говорят или вероятно са Сири Кийтън  (главният протагонист, който разказва историята, назначен на борда като безпристрастен наблюдател), защото освен по различните им професии и функционалност, по друго персонажите не се различават един от друг.

Замисълът, обаче, действително е много добър.  Екипажът на „Тезей“  в преносен смисъл е „циркова трупа от уроди“: Капитанът на кораба е Юка Сарасти, който е вампир и физическите му способности надхвърлят тези на останалите. За щастие не блещука на светло.  В света изграден от Уотс вампирите са изчезнал праисторически вид, който в последствие е „възкресен“ от хората. За Вампирите има някакво нелепо научно обяснение, че страхът им от  кръстове се корени в начина по който е еволюирал мозъкът им – получават епилепсия когато видят  четириъгълници. Най-безсрамно си позволявам да изпраскам този спойлър сега, за да ви спестя фейспалмването при всяко споменаване за вампири първите 100 страници, без нито едно обяснение за това: какви са те, как живеят, какво правят и откъде, за Бога, са се пръкнали в един хардкор сай-фай роман. Обяснението за тях Уотс ни го сервира някъде към края.

Blindsight3Айзък Спиндъл е биолог,  чието тяло е накичено с разнообразни импланти. Той е натоварен със задачата да изучава извънземния разум. Чрез неговия персонаж Уотс прокарва няколко интересни теории.  Аманда Бейтс  е жената мъж, тоест военният на борда. Забавното е, че в бъдещето на „Слепоглед“ вече отдавна няма военни касти и следователно няма да я видите да  се бие. Вместо това ще ръководи армия от  безполезни роботи, създадени от квантовия двигател на „Тезей“.  Бригадата е най-интересният персонаж. Това е човек, който е разделил съзнанието си на шест отделни личности. Всяка една от тях има ролата на Лингвист, Преводач, Контактьор и още няколко неща, които вече не помня. В отделни епизоди от книгата персонажите си комуникират с един човек, но с много личности.  И накрая ви оставям основния протагонист – Сири Кийтън. Синтезист, жаргонавт (каквото и по дяволите да значи това) и като цяло безстрастен наблюдател на „великото“ събитие. Неговото минало не е никак леко, а още в самото начало се казва, че Сири е бил опериран като дете и сега е с половин мозък. Фактор, които някак си тотално е заличил човешката емпатия у него (такава при Вампира няма, щото е вампир) и вероятно го прави добър наблюдател.

И ето тук едва най-големият проблем за мен.  Липса на каквато и да е било идентификация с когото и да е било от персонажите. Чета за група  хора, които говорят еднакво, тотално лишени от всякаква емпатия и емоция. Хора, които сякаш не са на  важна мисия за човечеството,  а  са натоварени на  космическия еквивалент на „Биг Брадър“, в който всеки плете някакви безумни интриги срещу другия.  Вместо да си развие персонажите Уотс е наблегнал над безкрайни изследвания (чрез диалози естествено) в областта на съзнанието и Свръх Аз-ът, което от психологическа гледна точка е  ценно, но за хора с по-прости умове като моя означава само едно – скука.

Няколко думи за сюжета и книгата като цяло. Питър Уотс е овлядал доста добре похвата  „не разказвай  а показвай“, но уви,  тотално е забравил да даде каквото и е да е било обяснение за нещата които пише. В рамките на 350 страници не става ясно  какво за бога е „потокът Икар“  и как работи.  Станция ли е това? С гориво ли ги снабдява? Защо е важно за екипажа на Тезей? Трябва ли да ни пука изобщо? Разбирате ли, всепризнатите за класики фантастики (а и не само, като цяло всички добри книги) дават обяснение за тези неща. В Ендър имаме Ансибалът, който е неразделна част от всеки един кораб във вселената – нещо като галактически интернет. В Хиперион имаме телепортираща система, в която  живеят Изкуствените интелекти и които предопределят цялата икономика, инфраструктура и комуникация на Хегемонията. Това са шибани plot devices. Тук имаме потокът Икар. Потокът Икар това, Потокът Икар онова…. Потокът Икар какво?

BlindsighttСега, наясно съм, че „Слепоглед“ разчита на друга фабула и интригата е съвсем различна от горе споменатите „спейс опери“, но когато една книга е написана с такава тежка претенция и се титулува „хард сай фай“, не мога да не  се въздържа от подобна словесна диария.

По подобен начин стои и проблема с виртуалната реалност, наречена „Небеса“,  в която майката на Сири   намира утеха от реалният свят. Виртуалната реалност е тотално неразвита и  лично аз не намирам абсолютно никаква функционалност (освен по линията на психологията или може би поредният шамар в лицето на дебилните религиозници, ако е било така одобрявам) на този похват за сюжета.

Още в началото направих похвала, че книгата е изтъкана от напрежение, нали? Да, напрежението наистина е невероятно добре „изиграно“ от Уотс и въпреки всичките ми критики, си признавам,  че щях да бъда на тръни в по-голямата част от времето ако не бяха постоянните бележки под линията. Подобно нещо имаше и в „Момчешки Живот“, но за разлика от „Слепоглед“, там ми беше безкрайно интересно да научавам за разни неща от американската поп култура. Тук обаче това ще ви пречи на четенето и освен ако пубертетът ви не е минал в дърпане на литературните пишки на Докинс  и Стивън Хокинг, „Слепоглед“  може да ви причини мигрена. На моменти Уотс е изключително остроумен, че цитира себе си или измислени от него личности, които явно са имали голямо влияние в технологичният скок на човечеството.

Освен обясненията под линията, друго, което може да ви убие от досада са размислите и страстите на протагониста за теми и проблеми, които нямат абсолютно никаква връзка със сюжета. Да кажем, има цели страници с размишления за фантастите оптимисти и песимисти, които аз лично бих синтезирал в две простички думички, на Уотс явно му трябват поне три страници: „трансхуманизъм“ – оптимистична гледна точка и „кибер пънк и антиупория“ – песимистична гледна точка. Все още се чудя къде точно попада „Слепоглед“.

Равносметката? „Слепоглед“ е роман в който равносметката играе много важна роля. Целта на това ревю не е да бъде „хейт“ или да ви спре да си купите книгата.  Според мен обаче това е една от книгите с най-нагла претенция, която съм чел въобще.  Сега, аз не съм някакъв тъпак, който да мрази науката. Точно обратното, с изключителен интерес следях спорът  на ученият Bill Nye с глуповатия креационист  Ken Ham. Харесвам  фантастични автори, които нямат много допирни точки като Сейгън и Дан Симънс. Но всички те се изразяват ясно, показват, а не разказват. В „Слепоглед“ имам чувството, че автора прикрива  слабите си писателски страни под камара научни термини.

BlindsightShuttlesС нашето или без нашето мнение пред Уотс се очертава бляскава кариера в сферата на „твърдата“ научна фантастика и въпреки всичко, бихме прочели още една негова книга. Хубавото е, че зад името  „Тезей“ се крие доста силна метафора.  Кълбото с прежда, което води нашия кораб  в лабиринта на космоса, е „Потокът Икар“, които го захранва с енергия. Гениално, макар и никога да не разбрахме какво е „Потокът Икар“.

“МОМИЧЕ НА ПРУЖИНА” – ПАОЛО БАЧИГАЛУПИ

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Александър КълбовХаос и психопати? Добре дошли в Деми-Монд!23.04.2015

Още от Под Моста

Калоян ГуглевВечните театрални постановки, които не омръзват на публикатаТеатър