„Посланическо градче“ на Чайна Миевил (ревю)

06.03.2015
Varna Buddies 2019 Summer Edition

gradcheЩе започна ревюто на тази книга, като перифразирам думите на Урсула Легуин по адрес на романа „Посланическо градче“. Някои писатели прекрачват границата на реалистичното и описват сюжет с фантастична насоченост, жаргон и идеи. Разбрали, че са написали нещо интересно, изведнъж те решават – „Аз не пиша фантастика, този пошъл жанр, аз пиша литература!“ Е, Чайна Миевил знае много добре какво точно пише и какви са романите му. А той ги определя като фантастика и фентъзи и смята, че литературата може само да спечели от този жанр.

За тези, които случайно попадат на това ревю и не са чували за автора ще се впусна в кратка биография. Чайна Миевил (да не се бърка с Мелвил, авторът на „Моби Дик“) е любопитен английски писател, който, освен с левите си политически пристрастия, е известен най-вече с книгите, които пише. Миевил е роден на 6 септември 1972 г. и е носител на редица награди като „Лукас“ и „Хюго“ . Това, което доказва качествата на писателя обаче са неговият стил и най-вече – нетрадиционен му подход към жанра като цяло.

Вижте още нашето ревю за друга книга на Миевил – „Морелси“

Пишейки за подход, маниер и стил, можем да открием интересна тенденция в творчеството на автора, тъй като в повечето му издавани у нас книги фабулата се върти около загадъчен град, най-често мегаполис. Историята в Станция „Пердито“ отвежда читателя в огромния мегаполис Ню Кробузон, в който загадъчни същества се хранят със съзнанието на обитателите му. „Градът и Градът“ ни разказва за инспектор, разследващ убийство, но не в един, а в два тайнствени града в Европа, които съществуват на едно и също място в паралелни вселени. Разбира се, има и изключения като „Морелси“, но в последната книга на Миевил, издавана у нас – „Посланическо Градче“, читателят отново бива „запратен“ в град, този път в дълбокия космос.
China-Mieville
Ейвис Бенар Чо е момиче, което е прекарало детството си в Посланическо градче. Град на посланици, който се намира дълбоко във вселената и е построен с любезното съдействие и позволение на местната извънземна цивилизация, наричана ариеки. Ариеките, известни още като „Домакините“ (домакини на Посланическия град, в който ние хората сме гости), са непонятен за хората биологичен и разумен вид. Ето тук идва основният конфликт в романа – езиковите и мисловни бариери, които ни разделят от земния разум.

Ейвис Чо е отгледана не от един, а от множество родители (сменни родители – това са възрастни, които отглеждат и обучават различни деца на смени) и напредва по-бързо от останалите деца. Нека все пак да не забравяме, че Миевил е социалист, а бъдещето на Посланическо Градче говори за едно единно общество от хора и извънземни. Когато навършва пълнолетие (в романа на Миевил това е относително понятие, тъй като възрастта се определя от часове, а не години) Чо успява да стане Имерс. Изключително рядката професия, заемана от хора, които могат да управляват кораби в изкривеното космическо пространство, известно като Имерса. Това е селение/измерение, което позволява скорост, многократно по-бърза от светлината, но криеща злокобни опасности. Тя освен това има честта да бъде определена от ариеките като „сравнение“, което я доближава до езика на Домакините, но също и ще я направи свидетел на трагедия с катастрофални последици. А проблемът идва оттам, че Ариеките не познават лъжата и в момента, в който приемат и разберат тази концепция… До тук с историята.

Посланическо градче“ е изключително близка като идеи до „Слепоглед“. Но за разлика от книгата на Уотс – подходът към темата е друг. Отново се запознаваме с извънземен разум, за който ни е непонятно по какъв начин комуникира със заобикалящия го свят и дали изобщо общува на физическото и духовното ниво, на което ние говорим. Подобно на „Слепоглед“, извънземните живеят в синхрон със света около тях, като тук например къщите им са от биологичен материал. Тема, която е достатъчно интересна, че да определим „Посланическо градче“ като „качествена“ фантастика.

18lrksp6gcyefjpg
Всъщност – аз много се дразня на щампите от рода на „качествена фантастика“, с които родните литературни капацитети определят някои от книгите в жанра. Миевил не е претенциозен автор, който да ни затормозява с термини. Сюжетът не е сложна „дъвка за мозъка“, каквато е „Слепоглед“. Историята е написана изключително леко и приятно, макар и да не убягват някои леви залитания на автора.

Вижте още – нашето ревю за страхотната фанстастика „Правдата на Торен“

Към края, но не на последно място, е редно да отбележим, че книгата е издадена от Издателство „Enthusiast“ – хората, които в последно време ни даряват с чудесни писатели като Стефан Цвайг, Борхес и автори в сферата на младежката литература като Роалд Дал. „Посланическо Градче“ е едно от най-новите им попълнения в каталога и лично аз бих се зарадвал, ако издадат и други фантастични автори, колкото и трудно жанрът да се налага на пазара, тъй като го правят старателно.

Корицата е добре оформена, с хубава илюстрация (мегаполис, макар и в романа да става дума за градче, но дори в английското издание отново за корица имаме огромен град). Преводът е дело на Светлана Комогорова – Комата, която е един от най-добрите ни преводачи, но, уви, дали заради стила на автора, който не съм чел в оригинал и не мога да съдя за превода по това, или поради други причини, текстът понякога върви накъсано.

Не обичам така наречените „финални“ слова, в които трябва да ви обяснявам, че трябва (или не трябва )да си купите книгата. Ако си падате по алтернативната форма на фантастиката, ако харесвате автори, които залагат на недоизказаното, като по този начин ви карат да се замисляте над елементарни теми по философски начин, то „Посланическо градче“ ще задоволи тези ви нужди. Ако не сте попадали на подобни фантастики, то какво пък – книгата може да ви изненада приятно.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Елис Eмин„Сияние на жена” от Ромен Гари – хроника на една любов13.09.2018

Още от Под Моста

Момчил РусевКакво се случи в българската музика през първата половина на 2019?Музика