„Надявам се да успея да предизвикам у децата това желание да се случи нещо повече, да си помечтаят, да си повярват.“

Светла Йорданова още на 16 напуска родното си градче Лозница, за да върви, накъдето я тегли сърцето. Завършва туризъм в Международен колеж, Албена. След това в продължение на 6 години работи в САЩ в едни от най-големите хотелиерски вериги. Няколко месеца работи в Литва и после решава да се върне в България, в малкото градче до Разград. Там животът й е подготвил изненада  – преоткриване, мисия и училище, пълно с деца.

ПМ: Как стигна до това решение?

Светла Йорданова: Аз бях от тези млади хора, които искаха да отидат навън, щом завършат, и да не работят в България, но с времето всъщност разбрах, че не съм човек, който може да се пречупи и да бъде някой друг. След няколко години започнах да мисля по съвсем различен начин. И всъщност нещата, които не ги чувствах в България за България, ги почувствах в чужбина.

ПМ: Как реши да станеш учител в “Заедно в час”?

Когато се върнах, реших малко да остана вкъщи при родителите си и тогава случайно ме срещнаха от училището в Лозница – в малкото градче всички се познаваме. По това време в училището нямаше учител по туризъм и аз започнах по заместване и за малко. Но като мина една учебна година, вече знаех, че това ми харесва, макар никога преди това да не съм си го помисляла. Разбрах, че това е нещо, с което искам да се занимавам, и започнах да си търся обучения. Открих сайта на “Заедно в час”, кандидатствах, бях одобрена и вече съм учител по програмата от началото на тази учебна година.

 Във всички други работи, които съм работила, резултатите идваха в края на деня, в края на седмицата, но с децата не е така – там трябва да чакаш много месеци, за да видиш някакви малки резултати, които винаги идват изненадващо.

ПМ: Като започна да преподаваш, не се ли притесняваше, не те ли беше страх?

Първата година ми беше много трудно, защото аз влязох в училище по заместване и преподавах на 12 клас. Първият срок на тази първа година имаше няколко момента, в които просто исках да си тръгна, да се откажа, но не го направих. В края на тази учебна година, когато самата аз бях класна, започнах да виждам резултати. Във всички други работи, които съм работила, резултатите идваха в края на деня, в края на седмицата, но с децата не е така – там трябва да чакаш много месеци, за да видиш някакви малки резултати, които винаги идват изненадващо. Когато започнаха да се случват тези малки неща и започнах да виждам смисъл от това да им говоря, да се занимавам с тях, наистина видях, че трябва много голямо търпение и нещата се получават.

ПМ: Какви бяха тези малки неща, които ти подсказаха, че има смисъл от твоята работа?

Имам една много любима история – аз бях класна две години в Лозница и накрая на миналата учебна година бях на обучение една седмица, a те (б.ред. учениците) самички, през времето, в което ме нямаше, бяха купили картони и ги бяха изрисували, оцветили и украсили стаята с тях. На тези картони имаше написани най-различни мотивационни цитати. Изпратиха ми снимки с всички тези надписи, докато бях на обучение. Аз работих две години с тези деца и те никога не бяха дали знак, че това, което правя, ги интересува, или че им харесва, че го запомнят, или че им вдъхва някаква надежда и искат нещо по-добро да се случи. И изведнъж те ми пращат едно такова нещо и видях, че след като говориш, говориш, правиш нещо, накрая то разцъфва.

ПМ: Това ли беше най-трудното при прехода от туристическата индустрия към преподавателската професия?

Да, защото и в двете професии общувам с много хора и съм свикнала да го правя по най-ведър начин и да приемам всичко позитивно. Но ми беше най-трудно това, че не виждам резултати, защото вкарваш цялата си душа да преподаваш, да измисляш, да подготвяш нещо и когато няма резултати, е много, много отчайващо.

ПМ: Какво от предишната си кариера използваш, докато преподаваш?

Точно тази общителност и усмивките бих казала, защото аз съм много усмихнат учител. Дори в началото и понякога дори сега си мисля, че на децата им е много странно да виждат един учител, който постоянно им се усмихва. И това дори понякога ми пречи, защото аз съм свикнала от работата си в туристическата индустрия, че ако имаш един гост, трябва да го накараш да се чувства добре. Сега се отнасям по същия начин и с децата и това ми помага да съм много близка с тях. Отнасям се много грижовно, но това понякога е нож с две остриета, защото решават, че много неща са позволени. В същото време обаче има една близост, която също помага – да ти имат доверие, да се чувстват добре с теб. Защото, когато децата имат доверие на човека отсреща, тогава учат, възприемат, приемат съвет.

ПМ: Мислиш ли, че възпитанието е част от отговорностите на учителя?

Със сигурност е. Ние няма как да избягаме от него. В моята работа няма ден, в който само да преподавам – всеки ден има нещо, което обсъждаме, за което говорим – нещо от часа или нещо, което е свързано със самите тях.

ПМ: Кои са най-важните ценности, които искаш да възпиташ в твоите ученици?

На първо място е една обикновена, простичка доброта. В такъв смисъл, че искам те да израснат като едни добри  хора. Звучи наивно, но наистина е важно да различават какво е добро и какво е лошо. И да виждат смисъл в това нещата да се правят по добрия начин. Много често се случва да се говори на различни теми като етносите, религиите и винаги се опитвам да им покажа, че те не трябва да се чувстват различни, ако някой е, и че трябва да се чувстват добре и комфортно заедно, независимо че всеки има някаква различна основа.

ПМ: Участваш в проект с местна ромска организация. Разкажи ни за него.

Това беше през двете години, в които преподавах в Лозница – работехме с една ромска организация от Разград – имахме клуб по дебати. Това беше начинът, по който аз опознах децата от ромски произход по-добре и бях изключително впечатлена от начина, по който работи самата организация и от самите деца, които бяха от цяла северозападна България. Ходихме на различни състезания, обучения и се запознавахме с много деца. Децата са си деца. Който иска да учи, учи. Който е възпитан вкъщи, няма значение етноса. Просто наистина има страхотни деца.

ПМ: Живяла си на много места по света. Какъв е животът в Лозница? Какво е да се върнеш у дома?

Аз казах, че искам да си постоя малко вкъщи, и то се сбъдна. От 16-годишна не съм вкъщи и това, което сега ми харесва, е спокойствието. Харесва ми да работя в градината, да се занимавам с такива неща. Нищо интересно не се случва, няма ги социалните контакти както в големите градове, обаче работата е толкова интересна всеки ден и имам толкова много занимания, контакти, че не се чувствам самотна или изолирана. Даже се радвам, че вкъщи имам това спокойствие.

ПМ: Какво ти харесва най-много в това да си учител?

Най-много ми харесва това, че едновременно с процеса, в който преподавам, аз също уча. Винаги съм харесвала работа, в която всеки ден е различен. Всеки урок е различен, класовете са различни – това ми харесва.

ПМ: Казваш, че обичаш да се учиш. На какво те научиха децата?

На първо място ще сложа търпението – да изчаквам резултатите специално в работата си с тях. Чакам с нетърпение, когато някое детенце разцъфва по този начин, и разбирам, че има смисъл. И това е много приятен момент, в който ги виждам как узряват за някоя идея или са научили нещо.

ПМ: Това да ги гледаш как разцъфват ли ти дава мотивация, или и други неща?

Това ми дава мотивация, защото са наистина прекрасни моменти, но те обикновено са много кратки. Не е постоянно, перманентно състояние или през всеки час. Това са моментите, в които правят или осъзнават нещо.

 ПМ: Как те възприемат децата? Казваш, че си много мила с тях.

Мила съм, но имам и строга страна, защото няма как да оцелея иначе, а и за тях не е добре учителят да бъде винаги весел. Те знаят, че учим по-свободно – не съм типичният, строг учител със стена пред себе си. Но в същото време, когато кажа – започваме работа, знаят, че наистина започваме работа. Аз просто ги усещам, че са много спокойни с мен.

ПМ: А имала ли си такъв случай, в който са избухнали?

Да, имала съм, защото те все пак са тийнейджъри. Аз преподавам в училище, в което учениците са основно момчета, и често се случва да разтърваваш някого. Те имат своите тийнейджърски настроения. Например има деца, които са супер спокойни, мили, възпитани, но понякога самите те избухват за нещо. Аз не оставям тези неща да ме притесняват. Знам, че те отминават след ден, след седмица. Ако видя, че настроението се задържа за по-дълго, говоря с детето, питам го дали мога да му помогна с нещо, опитвам да открия причините. Аз не им се сърдя, просто разбирам, че това е нещо временно и затова съм спокойна.

ПМ: Какво е отношението на другите учители към теб?

В нашето училище всички се отнасят много добре. Още в началото на учебната година ни посрещнаха просто невероятно. Получавам помощ от всички колеги, които преподават английски като програма, учебници. Всеки гледа своята работа, ако имаме нещо общо, го правим. Аз съм много спокойна и много щастлива в това училище.

ПМ: Какви методи използваш в преподаването си?

Ние, учителите от “Заедно в час”, имаме нещо общо в работата си. Това са едни тракери на стената, които представляват имената на учениците и урочната цел – това, което трябва да научиш в този час. И в края на часа им даваме малки контролни, изходни билети, с които с една задача проверяваме какво са усвоили и им пишем оценки в проценти в този тракер на стената. Те го имат за календар. Например в този раздел имаме 20 урочни цели и те знаят, че на контролното ще бъдат включени задачи от този раздел. И ако имат под 60% на някоя урочна цел, трябва да дойдат на консултация, да обсъдим, да обърнат внимание.  Това е много хубав инструмент, който ползвам в работата си.

ПМ: Това, че имат някакъв вид постоянно оценяване, мотивира ли ги повече?

Да, аз работя за първи път по този начин и още на първото входно контролно видях как се мотивираха, защото не искат да имат 0 на някои дейности.

ПМ: Какво може да даде един учител на децата, което те не могат да открият в интернет?
Наистина в интернет има всякаква информация. Това, което можеш да има дадеш е чисто и просто едно човешко отношение, което могат да вземат като пример. Също си мисля, че ние сме поставени в една такава роля да им запалим желанието да търсят нещо, освен да играят игри. И трябва наистина да успееш по някакъв начин да им запалиш интереса, та да се усъвършенстват. 

ПМ: За какво мечтаят децата според теб?

Според мен не мечтаят достатъчно и не мечтаят за големи неща. Това много ме учудва, защото знаят много повече, отколкото ние, когато сме били малки. Виждат какви неща има по света, но на мен много често ми се случва да питам някого за какво да мечтае и той да ми отговори, че не знае.

ПМ: Мислиш ли, че се дължи на това, че са от по-малък град?

Мисля, че се дължи на това, че те са от поколенията, които са израснали в сегашната България, в която всичко е опорочено. Те знаят, че дори родителите им да са учили, нямат работа, че ако някой много е работил, пак няма работа и трябва да отиде в чужбина, за да изкарва пари. При нас са убити много ценности. И това на тях им убива много от желанията. Те са родени с това, че няма никакъв смисъл и логика около тях.

Ние не сме една нормална държава, в която всеки да знае, че ако учи и работи усилено, ще живее добре. Ние виждаме по-скоро обратното. И дори не знам колко го осъзнават, но подсъзнателно съм сигурна, че го има в тях.

Аз имам малко по-особен случай с моите ученици, защото в нашето училище учат много от детско-юношеската школа на Лудогорец и за тях нещата изглеждат по съвсем различен начин. Те имат много големи цели, много големи мечти и работят усилено всеки ден. В момента са в най-добрия клуб в Блгария, тренират на най-добрата база и при тях е различно.

Надявам се да успея да предизвикам в тях това желание да се случи нещо повече, да си помечтаят, да си повярват.

ПМ: А човек като теб, който е следвал мечтите си, не им ли дава надежда?

За това работя всеки ден. Това им разказвам. Защото аз също съм такъв пример на едно обикновено дете от Лозница и се надявам наистина да видят в това някаква възможност. И аз им разказвам моята история. Надявам се да успея да предизвикам в тях това желание да се случи нещо повече, да си помечтаят, да си повярват.

ПМ: Какво би променила в образователната ни система?

В момента учителят почти няма никакви права и няма никакви инструменти, с които да влияе върху учениците – трябва да разчита единствено на своята личност и по някакъв начин наистина да ги мотивира. Когато децата са малки, по-скоро има нужда от по-различен начин за работа с тях. Те знаят, че никой няма да бъде изключен от училище, че могат да правят колкото си искат отсъствия или че двойката може да бъде поправена. Много лесно се преминава на следващото ниво и много неща им се разминават. Това дава лош пример, защото изключително смъква нивото. Защото дори да има добри деца, тяхното ниво също слиза надолу, тъй като знаят, че дори с минимални усилия, те са по-добри. А когато има една конкурентна среда и се борим за висок успех, за някакви постижения, тогава е много по-лесно и повече деца стигат по-напред. Един вид летвата е толкова смъкната, че с минимални усилия минаваш, но дори тези минимални усилия са достатъчни.

ПМ: Защо не се спазват тези правила?

Заради бюджетите. Един ученик е еди колко си пари за едно училище, и те не могат да си позволят да загубят този ученик, защото бюджетът пада. Училищата зависят от всеки един ученик и това позволява много ученици без усилия и труд да продължават, а това не е добър пример.

ПМ: Кой е най-важният урок за теб?

Най-важният урок в моя живот е, че човек трябва да опитва много различни неща, без да се страхува, и да си намери мястото. Но наистина да търси това място. Можеш да ходиш в чужбина, можеш да пробваш различни професии, да учиш различни неща, но след целия този процес на търсене и усъръшенстване наистина да намериш мястото, на което си щастлив. Защото в работата си човек прекарва 8-9 часа и това са може би най-хубавите часове от деня. И наистина трябва в тези часове да си доволен от себе си, да се чувстваш полезен, да се чувстваш изпълнен с удовлетворение от това, което ти се случва. Защото и аз съм работила работа, в която не съм била удовлетворена и съм имала 8 нещастни часа на ден. Но точно това ме радва – че съм успяла да изляза, да намеря смелост и да търся, докато не намеря място, в което се чувствам добре. Защото, когато си си на мястото, правиш много повече неща и всичко е по съвсем друг начин.

ПМ: Какви са плановете ти за бъдеще? Мислиш ли да останеш учител?

Да, смятам да остана учител, защото наистина мисля, че това е моето място.

ПМ: Има ли някоя забавна, интересна случка от класната стая, която да споделиш с нас?

Щуротии има много, всеки ден. На мен от време на време ми се случва да си объркам програмата, защото имам един осми клас, с който имам 13 часа английски на седмица и едва ли не живея с тях. И когато се чудя какъв час имам, отивам при тях. Веднъж трябваше да посрещнем гост. Надъхала съм се и отивам при учениците, а те ми казват, че имат български. Отвръщам, че не е така и че всеки път си объркват програмата. и те извадиха учебници, аз си започнах урока, но гостите не идват, та реших, че нещо се е случило. Все пак часът си стартира. По едно време влезе госпожата по български и всички започнаха да се смеят. Ще се върна след един час, това им казах, а гостите дойдоха и започнах за втори път.

ПМ: Защо е важно да сме заедно в час?

За да успяваме заедно, за да мечтаем заедно, за да напредваме заедно, за да се учим заедно.