Техническият артистизъм в киното – част II

15.10.2015

1

Изпъкващият детайл е може би най-интересната концепция в съвременния идеал за дигитален образ. Един от най-абсурдните и вероятно незначителни мои спомени включва случка, в която, странствайки из София, попадам на стара къща с неизмазани стени, напълно оголващи тухлите. Бидейки леко повреден след твърде много заигравки с гейм енджини, нямаше как да я подмина с нормалното пренебрежение и да не забележа, че стените са съвсем гладки – празнините между тухлите бяха напълно запълнени. Просто един образ от живота. 3D рендъринга би го определил като лоша, плоска графика. Без необходимия parallax occlusion mapping. Отговорник за blu-ray трансфера на високобюджетен модерен екшън би го нарекъл слаба дигитална фотография, неуспяла да хване успешно текстурата и детайла на материала.

Толкова по въпроса за връзката между реалността и приликите ѝ с образите, които улавяме/генерираме. Тя вече е покрита по-подробно в първата част на материала, а за всеки, развиващ теза, е удобно да приеме, че евентуалните читатели са проследили мисълта му отначало. Сега е време да продължим това твърдение и в онази прекрасна територия, която дефинира киното като различно изкуство от фотографията. За разлика от неподвижното изображение, заснетото движение би могло да изглежда сравнително правдоподобно. Тук обаче изникват два въпроса.

4

Първият е дали това изобщо се прави и на него няма да се спираме за дълго – един поглед към стандартния фреймрейт от 24 и характерния дрийм ефект на киното бързо ще ви даде негативен отговор. Изключени са актуалните експерименти на Питър Джаксън (48 кадъра), както и евтините стари сапунки, в които обикновено става въпрос за 50, но interlace-нати, което не е съзнателно решение на режисьора,  а технически дефект, породен от лоша техника. Не че умното използване на дефекти не може да постигне желан артистичен ефект, но в случая дори не е нарочно. И двете посочени изключения са по-близо до истината от класическите филми, но на практика са от другата ѝ страна и с една идея по-гладки, даже наглед забързани. Точното напипване на реалистично изглеждащо движение би ни отвело някъде в диапазона 40-46 кадъра, без претенции за точност. Съществуват известни технологични причини тези числа изобщо да не фигурират като използван вариант и от 24 да се скача директно на 48, но пречките са дребни и лесно биха могли да се заобиколят при достатъчно добро желание. Коренът на проблема е в другия въпрос.

Трябва ли киното да показва реалистично движение?

При сегашното положение масовият отговор и тук би бил отрицателен. Той обаче не бива да се взема твърде присърце. Не от неуважение към средностатистическия, непретенциозен зрител, а от осъзнаването, че той все още не е получил базата да изгради обективно мнение. Защото има един-единствен пример за технически изрядни 48 кадъра и то точно с типа приказен филм, който всъщност не би трябвало да изглежда реалистично.

2

Зад фреймрейта на Хобит“ не стои никаква творческа мисъл. Няма съобразяване с промяната в естетиката и дали тя подхожда на света, който трябва да се покаже на зрителя. Единствената мисъл, която стои зад HFR версиите на филма, е в стил “Аз съм Питър Джаксън и ще променя самия стандарт, бутайки технологията напред.“

Само че епичното фентъзи е един от многото жанрове в медиум, разказващ истории от целия спектър на човешкото въображение. Има немалко случаи, в които реализмът е съвсем търсен похват. Вземете например ‘Zero Dark Thirty’  (“Враг номер едно“, ако сте фенове на родните преводачи) и почти документалния режисьорски подход, на който ще станете свидетели там. ‘Can I be honest with you? I am bad fucking news. I’m not your friend. I’m not gonna help you. I’m gonna break you. Any questions?’ показва филмът суровата реалност на военнопленниците. Сурова реалност, в отнесена, позамазваща се визия, изискваща от собствените ни мозъци да запълнят големите празнини в етапите на движението.

Ужасно е и предизвиква разрив между творческата идея и начина, по който филмът изглежда. Зад 24-те кадъра на Zero Dark Thirty също не стои творческа мисъл. Те са толкова, защото стар като самото кино стандарт диктува, че е задължително да са толкова, а Катрин Бигълоу не е Питър Джаксън и не може да му се опълчи.

Този конфликт не съществува само в отнесените мисли на задълбали в тематиката хора. Историята на киното е пълна с примери за режисьори, които търсят реалистично движение и съзнателно се борят с дрийм ефекта. Говорим за имена като Стивън Спилбърг и Ридли Скот, които опитват да намалят ефекта на 24-те кадъра, като елиминират motion blur-а чрез крайно ниска експозиция (съответно в “Спасяването на редник Райън“ и “Гладиатор“). Това обаче е половинчато решение на проблем, който поначало не би трябвало да съществува.

3

 Трябва ли изобщо да има стандарти в изкуството?

Давайки примери за филми, които не бива да са с висок фреймрейт и следвайки ги с такива, които би следвало да са, вероятно звуча леко шизофренично и е време да се закове основният аргумент, който всъщност е съвсем прост. Да се пита трябва ли филмите да показват реалистично движение е като да се пита дали дигиталните камери са по-добри от аналоговите, което вече покрих в първата част на статията. Въпросът няма смисъл и зависи изцяло от конкретната история и света, който трябва да се изгради.

Истинският въпрос е подзаглавието на тази секция. Доста общоприето е, че креативността и творческата свобода не трябва да се слагат в рамки и стандарти. Никой не казва на художник как точно да изглеждат нещата в картините му. За сметка на това всички казват на режисьор как точно трябва да изглежда движението в творбата му. А това е безполезно – 24-те кадъра не са нищо повече от ограничения на старата апаратура, които са успели да се наложат. Придържането към тях е стагнация, ограничение, разваляне на цели художествени светове. Нарочното им вдигане в истории, нуждаещи се от дрийм ефект, постига доста подобен резултат.

Всичко това се свежда до природата на самото кино. Модерните изкуства не са като класическите. Те са много зависими от технически специфики. Последното обаче не е студена бездушна материя, която е под нивото на истинския Творец/Ценител (често интелектуален сноб). То съществува в симбиоза с класически художествените аспекти и дефинира една много голяма естетическа част от тях.

5
Фремрейтът трябва да е избор на конкретния режисьор, а не наложен стандарт.
Предвид сегашните възможности, 24-те кадъра не са необходимост. Загърбим ли нуждата от поддръжка на отмрели технологии, дори фиксираният фреймрейт няма да е необходимост – съвременните LCD екрани нямат нужда от фиксирана честота на обновяване и спокойно могат да променят съдържанието на пикселите си индивидуално. Просто един от многото варианти, нито един от които няма да се случи, докато не започнем да се замисляме по тези теми.

Автор: Лъчезар Стоев

 

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Деница ДимитроваАктьорски разговори: 5 безплатни за гледане формата, които ни отвеждат по-близо до любимите лица28.04.2020

Още от Под Моста

Деница ДимитроваМежду Холивуд, Бродуей и Уест Енд: театралните роли на филмовите звезди, за които не сте знаелиКино