Техническият артистизъм в киното – I част

18.09.2015

“We have artists with no scientific knowledge and scientists with no artistic knowledge and both with no spiritual sense of gravity at all, and the result is not just bad, it is ghastly.” – Robert Persig, Zen and the Art of Motorcycle Maintenance

3

Винаги съм смятал общите житейски мъдрости за сравнително безполезни и задушени от безкрайното количество вариации по света. За сметка на това обаче могат да станат доста интересни, ако ги извадиш от контекст и приложиш към по-тясна и малка тема от това, което авторът е визирал. Звучи неуважително към оригиналния материал, но понякога конкретиката придава съвсем нов смисъл. Това е претенциозното обяснение. Ако пък не се връзвате на такива – зрелищно е да откриеш статия с цитат от философска книга.

И в двата случая получавате по-малко досаден увод от тривиалните обяснения за всеизвестното разделение между емоции/абстрактен поглед/породено от тях изкуство и студена, логична техника. В повечето аспекти на живота то е не само очевидно, а и твърде безобидно. Последният век обаче донесе нови форми на артистични изяви, които имат лошия късмет да изискват някаква технология, за да се случват. Отново можете да игнорирате обобщаващата природа на твърдението – тук ще си говорим изцяло за най-обичайното, кинематографично проявление на проблема. В естеството на киното е заложена симбиоза между художествена изява и технологични похвати. Само че двете неща обикновено не се срещат, а сблъскват и отхвърлят в противоположни посоки.

Илюзорният фотореализъм

8

 В модерния 3D рендъринг стига съзнателно да не се търси създаване на анимационен филм, доста се говори за фотореализъм. За работещите в тази сфера той е това, което е бил Философският камък за алхимиците. Всички усилия и технологични постижения наглед водят към крайната цел да се изкара по изкуствен начин образ, изглеждащ досущ като нашата собствена реалност. Тази цел обаче много лесно ще придобие съвършено различно измерение, ако се замислите над факта, че „нашата собствена реалност“ много лесно губи своята фотореалистичност, когато бъде уловена в снимка или видео. Игралните филми също не са фотореалистични, дори и да произлизат от такъв източник.

Ако проследим киното до първоначалните му аналогови корени, ще видим, че то не се приема за друг прозорец към реалността, а различна нейна версия. Неизменно се стига до една концепция за „кино усещане“ (дрийм ефект). Тя е и основна причина за недоволството, което през 2012 се надигна срещу „Хобит“ и прожекциите му в 48 кадъра – с една идея по-гладки, отколкото може би е полезно, но въпреки това много по-правдоподобни от който и да било 24fps филм. По съвсем обективни критерии. Единственото, до което доведе въпросната реалистичност, бяха реакции в стил: ,,Майната ти, Джаксън, Средната земя си загуби приказното усещане, върни си ми ескейпизма!“. Дори евтините сапунки от 90-те, с техния счупен 50i фреймрейт изглеждат по-малко нереалистично от класическите филми. И не приличат на нищо.

7

Това всъщност бе леко лирично отклонение – начинът, по който нещо изглежда в движение, е съвсем друга и голяма тема, за която ще научите, ако изтърпите материала до втората му част. Но в неподвижен, паузиран момент от филм ще откриете съвсем други разлики – аналоговият образ, дори и без да е замазан, притежава една особена, съвсем лека мекота, каквато очите ви не възприемат, наблюдавайки света около вас. За характерната филмова зърнестост (колкото и да е малко тя в технически добрите модерни ленти) дори няма смисъл да отварям дума. Общата идея е, че филмът е стилизирана реалност. 

Що се касае до техническите измерения на медиума, горното твърдение означава всичко. Приемем ли го за вярно, една камера и всички оптични явления при снимането престават да бъдат просто средство за запечатване на видео, в което творецът се вихри. Превръщат се в инструмент на разказвача и в зависимост от историята могат да придадат съвсем различна естетика, която от своя страна подчертава настроението и емоцията, провокирани от цялостния образ. Дори не е нужно използването на технологията да е праволинейно. Добрият творец може да приложи дори обективни дефекти по артистични начини и да ги превърне в ефекти. За справка – хроматичните аберации в „Убийството на Джеси Джеймс от мерзавеца Робърт Форд“.

6

Съвременната професионална критика в голяма степен пренебрегва този аспект на кинаджийството. Що се касае до визията на дадена лента, най-много да се спомене цялостната режисура и кинематография, която бива оценявана единствено като движение на камерата и ъгли. Ако имате късмет, може да прочетете и нещо за монтажа. Техническите детайли са досадни, лишени от душа, злободневни дреболии, които са изрязани от истинското изкуство и забутани в някой тъмен ъгъл. На тях се гледа снобарски.

Това само по себе си не е бедата – важността на критическите оценки вече не е чак толкова голяма, колкото на някои големи имена им се иска да вярват. Неприятната част идва, когато този манталитет се предава и на режисьори. Такъв начин на мислене позволява на всеки не особено талантлив съвременен кинаджия да хване сценарий, без да има особено ясна идея как точно да го заснеме.

4

Последното (в най-общ план и без да се покрива всяка отделна дребна грешка) води до филми, които нямат никаква причина да са уловени на лента, както и такива, които нямат никаква причина да са дигитални. Споменавайки последното, е редно да им отделим малко внимание. Съвременните дигитални записи нямат много общо с нещото, което преди време се е приемало за класически кинообраз. Встрани от кадрите и motion blur-а се разкрива напълно различна картина.

Технически изрядното дигитално изображение е много остро, крайно ясно и с отсъствието си на film grain набива повече внимание към финия детайл. Тези му характеристики теоретично би трябвало да го приближат към фотореализма, поне в неподвижни изображения и особено в сравнение с лентите, но нещата не се получават точно така. Причините тук са малко по-абстрактни и трудни за обяснение, но в голяма степен водят до факта, че в Blu-Ray на съвременен дигитален филм може да различите  single pixel-width детайл. Какъвто няма нито в лентите, нито в реалността. Но пък има в текстурите при 3D рендъринга. В този ред на мисли римейкът на „Зов за завръщане“ от 2012 на чисто естетическо ниво е много по-близо до графично напредничава модерна игра с подобен сетинг (‘Killzone: Shadowfall’ примерно), отколкото до класически фантастичен филм като „Blade runner“ или дори оригиналния „Зов за завръщане“. А фотореализмът съществува само в непосредствения момент, в който очите ви го възприемат; пикселите го изкривяват.

KILLZONE™ SHADOW FALL_20141002175959

Горното не е осъждане на дигиталното кино – то е много подходящо за разказване на дадени истории, колкото и да губи класически чар. Точно „Зов за завръщане“ (2012) със своя арт дизайн е далеч по-подходящ  за него, отколкото за ленти. Ако ви попитат дали предпочитате дигитални, или аналогови камери, верният отговор е само един: „Въпросът няма смисъл“.

The extinction of all reality is a concept that no resignation can encompass. And yet, in that despair, which is transcendent, you will find the ancient understanding that the Philosopher’s Stone will always be found despised and buried in the mud. This may seem like a small thing in the face of annihilation, until annihilation occurs.’ – Cormac McCarthy, The Counselor

2

Фотореализмът не е нищо повече от пореден Философски камък. С времето ще последва и същата съдба. Това по никакъв начин не прави филмите по-малко реални; всеки от тях е отделна реалност, която обаче, веднъж възприета от очите ви, съществува единствено в собственото ви съзнание. Както повечето илюзорни неща, и те са чупливи.

В крайна сметка всичко зависи от спиране на недоверието (suspension of disbelief). А този процес престава да работи при нарушение в единната естетика на даден филм. Какво я нарушава? Най-вече грешки при самата основа като например режисьор, неспособен да определи каква камера да използва. Или по-лошо – незаинтересован каква камера трябва да използва. В последното се корени цялата разлика между творец на филмово изкуство и обикновен занаятчия. Ако не сте попадали на такъв случай, всички тези неща може и да ви се струват дребни. Винаги изглеждат така в началото. Докато се натрупат, когато цялата реалност на един филм престава да съществува.

(Очаквайте продължение)

Снимки: Blu-ray.com
Автор: Лъчезар Стоев

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Илияна Маринкова5 филма, посветени на художници, които си струва да гледаш25.09.2019

Още от Под Моста

Калоян ГуглевВечните театрални постановки, които не омръзват на публикатаТеатър