Кино

Ужас!

30.10.2020

Зомбита, вампири, мумии, призраци, дяволи и много, много червена боя превръщат хорър филмите в част от световната култура.

Страхът не е състояние на духа, а просто емоция като всяка друга. Смях, плач, еуфория. Ужас. Кожата настръхва, нещо пълзи по гръбнака, чуваме шепот в другата стая, паркетът изскърцва без причина, нещо в мрака пада и чупи тишината на парчета. Сърцебиене. Ако имате късмет – студена пот, паника, адреналин. Късмет ли? А защо не? „Ама какво му е хубавото на страха, какво пък толкова ти е кеф да те е страх?“ А какво ѝ е хубавото на смъртта и на раздялата? А какви неща имаме само заради смърт и раздяла! Щеше ли да има изобщо поезия, кино, литература, ако нямаше кой да умира и кой да си тръгва, ако нямаше кой да понесе върху себе си едно такова действие? Все пак няма да си говорим за такива страхове, твърде сериозни са. Не. Ужас. Хорър! Скрибуцащи звуци и страшни филми, черва и червена боя, зъби, нокти и хвърчащи крайници! Абсурдно е. Какво има да не му харесваш?

Сцена от филма „Карнавал на душите“. Страхът привлича погледа. 1962 г.
Снимка: Wikipedia

Ще започна отзад-напред. Помните ли „Проклятието Блеър“ от 1999 г.? Когато го гледах за първи път бях пред дилема – да заспя или да си прегриза вените от ужас. Едни хора обикалят с една тресяща се хендхелд камера в някакви изсъхнали гори в търсене на нещо, на слух, на някаква представа, която дори не стига до нас. В продължение на целия филм така и не видяхме нищо. Нямаше ги вещиците, сатанинските ритуали, черните овни и дългите нокти, нямаше чудовища, зомбита и призраци. Имаше го само смразяващото очакване, че нещо все пак е там. Нещо, което не можем да посочим или да назовем, присъствие, което не можем да обясним, но усещаме с всеки косъм по гръбнака си. Напрежение, което се трупа в продължение на почти час и половина, за да кулминира в една ужасяваща последна сцена, която пак не показа нищо, не затвори никакъв кръг, не даде обяснение и форма на страховете ни. Не. И това е най-лошото. Най-силната страна на филма.

„Проклятието Блеър“ остави страховете ни без очертания и така ги направи още по-силни и непоносими, затова и засили така интереса ни към себе си. Затова е тридесет и седмият най-касов хорър на всички времена, с бюджет от 250,000 долара и приходи от 250,000 милиона. Защото играе своя мрачен танц по ръба на въображението ни, защото загатва, а не показва нищо. Тук нещата са малко като с голата жена и жената в точните дрехи – съзнанието доразвива и дорисува цялата сцена, подсилва я, засилва контраста, прави я по-ефектна. За мен поне това означава едно – особено привлечени сме от страха и непознатото, точно както сме особено привлечени от прикритата голота.

Първите дни на ужаса

Трудно е да се поставят рамки върху златните години на хорър жанра. Започвайки от първия филм на ужасите „Le Manoir du Diable” на французина Жорж Мелие през невъобразимата 1896г. и продължавайки с немския експресионизъм от двайсетте години на века, завещал ни едни от най-запомнящите се и изразителни сцени на чист ужас, киното е сцена на страха вече повече от век. В ранните му години французи, испанци и японци са неговите първопроходци – те съживяват трупове, ловят призраци, показват страшни скелети на екрана, разхождат публиката из къщи на духовете и адаптират истории като „Франкенщайн“ (първата адаптация за екрана е от 1910г.!), „Доктор Джекил и мистър Хайд“ и даже „Ад“ на Данте, чиято първа филмова версия излиза през 1911г. „L’Inferno” е дело на трима режисьори и е смятан за един от първите истински блокбъстъри, който впечатлява с ефекти и декори, доближаващи гледащия до огнената реалност на Данте. „Фауст“ на Гьоте също се сдобива с една камара филмови версии, значи светът тогава, поне този на запад, се е страхувал доста да не изгуби душата си. Но и страхът не е нещо постоянно и се променя заедно с човешката психика, отразява пряко терзанията ѝ, вероятно посочвайки пътя към избавлението.

Сянката на граф Орлок от „Носферату“ и до днес изпълва сърцата с ужас. 1922 г.
Снимка: Wikipedia

През 20-те години на миналия век на сцената на ужаса се качват немците. „Кабинетът на доктор Калигари“ на немския режисьор Роберт Виене оказва страхотно влияние върху цялостното развитие на жанра, а и на киното като цяло, но не толкова заради своята история, а заради своята естетика. Сцените са разкривени и неестествени, пораждащи чувства на страх и дори безтегловност – безформени стени, криви прозорци, нереални цветове и уродливи лица. Американският критик Роджър Ебърт го нарича „първият истински хорър филм“, който силно повлиява филмите през океана и тяхната естетика. През 1922г. идва и „Носферату“ на Фридрих Мурнау и до ден днешен остава един от най-запомнящите се, най-експресивни хоръри в историята. Едва ли има почитател на жанра, който да не визуализира веднага в главата си дългите нокти на вампира, който се изкачва по стълбището. А и някак това е целта – все пак филмът е един от блестящите примери на немския експресионизъм, който си играе с нашите представи, с психиката ни, разчитайки на силни, запомнящи се изображения. И успява.

Сцена от „Кабинетът на доктор Калигари“ – един от най-важните филми на немския експресионизъм. 1920 г.
Снимка: Wikipedia

С началото на двайсетте години ужасите си проправят път към екрана и в Америка, където Universal Pictures започват да адаптират страшните истории на Едгар Алън По и Виктор Юго. Чудовищата на второто десетилетие са изкривени и изгърбени и често са родени на хартия преди да стигнат до екрана. Тук са „Фантомът от операта“ на Гастон Леру и Квазимодо от „Парижката света богородица“. Тази поредица от филми на ужасите, все още съвсем бледа в сравнение с по-късните и наречена „Universal Classic Monsters”, продължава и през 30-те години с нови герои, които вече доближават жанра до сегашните му теми. През трийсетте страхът е поверен на Дракула и чудовището на Франкенщайн, Невидимия от новелата на Хърбърт Уелс, египетски мумии и побеснели котки. През 1935г. актьорът Борис Карлоф ще влезе в емблематичната си роля на чудовището във филма „Булката на Франкенщайн“, а унгарецът Бела Лугоси ще блести като граф Дракула в една наистина знакова адаптация на романа на Брам Стоукър. Филмите за вампири и литературни чудовища бележат десетилетието, а и следващото, когато Universal се впускат в черната дупка на продълженията и римейк версиите на старите филми. Мумии и жени мумии, върколаци и жени върколаци, невидими мъже и невидими жени, жената, синът и дъщерята на Дракула, призракът на Франкенщайн – 40-те години не блестят с гениални хрумвания и оригиналност. Продукциите са страшно много, но не допринасят за развитието на жанра особено. Петдесетте, обаче, са съвсем различни.

Извънземни, чудовища, телевизия

Промоционални постери на „Годзила“ (1954 г.), „Чудовището от дълбините“ и „Нападението на петдсетфутовата жена„.
Снимки: Wikipedia

С масовата продажба на телевизионни приемници през 50-те години всичко се променя и ужасите не остават по-назад. Нова динамика движи индустрията. Променят се темите, променят се ефектите и възможностите пред режисьорите. Променят се и самите страхове. От вампири и мумии Холивуд започва да плаши зрителите с извънземни и гигантски чудовища. Онзи инцидент при Розуел навярно вдъхновява създаването на нашествениците, а безпрецедентната човешка катастрофа в Хирошима и Нагасаки събужда един от боговете на стария свят – Годзила! Все пак Годзила не е първото гигантско същество на екрана – негов предшественик е „Чудовището от дълбините“ от 1953г., година и половина преди унищожителният гущер да започне да се катери по сгради и да сее разруха. Но нещата не опират само до животни. През 1957г. нищо неподозиращата Калифорния се сблъсква с „Нападението на петдесетфутовата жена“, после идва ред на „Невероятният колосален мъж“ от 1958г. и „Войната на колосалния звяр“ от същата година. Ужасът е колосален, гигантски, чудовищен, огромен. Ярки цветове и разкривени шрифтове описват постерите, навсякъде има удивителни!!! Абсолютно изхвърляне извън всякакви мащаби, но чаровно, даже игриво, особено сега, когато любопитството към онази епоха е по-живо от всякога. Изобщо, мутирали животни и хора са централна тема в ужасите на 50-те, родени в радиоактивната мъгла на атомната бомба, която отприщва неизследвана досега част от въображението на хората.

Великолепният Дракула на Кристофър Лий. 1958 г.
Снимка: Wikipedia

Страшните филми на десетилетието, поне в Америка, масово поемат по пътя на научната фантастика. Въпреки това Кристофър Лий ще изиграе Дракула и ще създаде архетипа на типичния вампир, с който разполагаме и сега. Но да продължим напред. През 1958 г. излиза „Мухата“, в който един пропаднал научен експеримент създава една от най-отвратителните и запомнящи се изчадия в световното кино изобщо. Дейвид Кроненберг ще направи своя собствена версия на филма, която е още по-добра, по-гнусна и по-забавна. Преди да стигнем дотам, обаче, хорър сериите и филмите ще стигнат и до малкия екран, където ще се роди цяло едно поколение фенове на жанра. Представям си сцената. САЩ, 50-те години. Червен страх тресе страната, светлините по улиците не са толкова много, нито пък колите. Мъж и жена си лягат, а едно момче се промъква в хола със сините тапети, за да включи дървения телевизор. Кинескопът пропуква и черно-белите образи се размърдват, а светлината се разлива из стаята. Съскане! Пищене! Крясъци! Чудовища и извънземни и вампири се протягат към съзнанието от екрана. Изживяване, с което още не сме свикнали. Магия. Какво по-добро от това?

Брилянтният Хичкок ни завещава един по-различен ужас.
Снимка: Wikipedia

Петдесетте години са времето и на титаничния Алфред Хичкок, който се подвизава и на малкия екран с поредица, излъчвана между 1955 и 1965 г. Рано е още за „Психо“ и „Птиците“, но пък “Световъртеж“ и „Прозорец към двора“ вече са факт, а ръцете на Хичкок са малко по-развързани. Неговият ужас, разбира се, не е като на останалите. Все пак го наричат „майстора на съспенса“. Не, неговият ужас се прокрадва сред чернобели образи и остри сенки, той е много по-психологически, отколкото физически. Голяма заслуга за него има собственото ни съзнание, Хичкок просто дърпа точните струни, ние правим останалото. Но ако продължим с Хичкок, този текст ще стане гигантски като филм от 50-те!!! През 59′ година излиза „Зоната на здрача“ – антология от страшни и необясними истории, която върви по малките екрани в продължение на пет години. И до днес заглавието му се използва за сюрреалистични, трудни за осмисляне събития и ситуации, а влиянието на поредицата върху идните поколения е огромно. И така, малко преди „Птиците“, десетилетието е към края си.

Италиански ужаси, американски трикове

Промоционален постер за филма „The Tingler“. Към седалките в кино салоните са прикрепяни малки електрошокови устройства. 1958 г.
Снимка: Wikipedia

През шейсетте години на века едно интересно явление бележи ужасите в САЩ. Промоционалните кампании на филмите включват различни трикове, с които да засилят интереса. По време на прожекциите на филма „Homicidal” на режисьора Уилям Касъл, например, малко преди края на филма на екрана се появява таймер, който отброява времето до развръзката. Страхливите зрители имат право на избор – да изгледат края или, ако са достатъчно вцепенени от ужас, да напуснат залата, където ги очакват парите за билета им и безплатен тест за кръвно налягане. При излъчването на „Деменция 13“ на Франсис Форд Копола зрителите преминават през тест от 13 въпроса, които ги разпитват за миналото им. Един грешен отговор и вратите остават затворени. Иначе, филмите забиват все повече към кървища и черва, като изключим Хичкок, който продължава да тества психиката на хората с филми като „Птиците“. Колко пък да са страшни едни птици? Е, страшни са, защото всичко е в главите ни. През шейсетте темата се променя – демони, призраци, дяволи. Полански излиза с „Бебето на Розмари“, който е емблематичен и до днес, италианското кино става световно, а темите са същите – демони и сатани, които обладават невинни хора. Но 60-те са белязани и от едно друго емблематично събитие – „Нощта на живите мъртви“ на майстора на зомбитата Джордж Ромеро, смятан за първия истински зомби филм в историята. Ужасът става все по-физически и все по-кървав.

Ходещите трупове в „Нощта на живите мъртви“ на Джордж Ромеро – бащата на зомби жанра. 1968 г.
Снимка: Wikipedia

През 70-те години зомбитата продължават да късат крайници, италианският режисьор Дарио Ардженто създава смразяващата кръвта „Суспирия“, Сатаната продължава да ужасява зрителите във филми като „Поличбата“, а деформирани уроди и психопати колят свърнали от правилната пътека хипари в „Тексаско клане“ и „Хълмовете имат очи“. Романите на Стивън Кинг привличат вниманието на киноартистите. Ужасите стават все по-разнообразни и оригинални. „Челюсти“ на Спилбърг плаши с акули, слашър филмите излъчват първенци с „Хелоуин“ на Джон Карпентър и „Петък 13-и“ от 1980г. Ридли Скот създава гениалната си хорър научна фантастика „Пришълецът“, поставяйки началото на една гигантска вселена, чиито разширения гледаме и днес. Борбата между Рипли и ксеноморфа на борда на „Ностромо“ е епохално явление, което променя радикално цялата индустрия.

Осемдесетте години са времето на Фреди Кругър с металните нокти и Пинхед от „Хелрейзър“, на „Нещото“, което ужасява зрителите с чудовищните си превъплъщения в ледената пустош. Те са времето на Ромеро и неспиращия марш на безмозъчните трупове в търсене на кръв и мозъци и, просто няма как да не го спомена, на „Злите мъртви“ на Сам Рейми – личен фаворит и абсолютна класика на долнопробните, евтини ужаси. Първият филм бързо се сдобива с втора част, който вдига нивото неизмеримо, а Брус Кембъл в ролята на Аш си остава един от най-яките, най-абсурдни и най-любими герои на едно цяло поколение. Рязана двуцевка и моторна резачка? Groovy.

„You’re going down!“. Аш е един от най-запомнящите се ловци на демони.

Ужаси в ново хилядолетие

С идването на 90-те години хорър жанрът някак отслабва, ударен от цензура и ограничения. Страховете вземат превес и ужасът губи част от публиката. Интересно явление, породено от морала на прииждащия нов век. Не, че все още не се правят филми на ужасите, напротив. Деветдесетте родиха такива класики като „Event Horizon” и „То“ по Кинг, „Мълчанието на агнетата“ и неописуемия Ханибъл Лектър. Ужасите в никакъв случай не са мъртъв жанр, но, за съжаление, те също страдат от чумата на тъпите, недоразвити идеи. И не само – след 2010г. хорър жанрът също пострада от идиотски римейк версии на класически филми. „The Ring“ се сдоби с безидейни нови преиначавания, същото сполетя и „The Grudge“, даже Ардженто не беше пощаден и новата версия на „Суспирия“ излезе преди няколко години. Добри представители на жанра от последните години са двете части на “The Conjuring” и последвалите филми за куклата Анабел, френският „Martyrs“, който разви една оригинална и смислена идея по нов начин, а и „Sinister” също съвсем не беше лош.

„The VVitch“ на режисьора Робърт Егърс е един от по-добрите представители на хорър жанра от последните години. 2015 г.
Снимка: Flickr

“The VVitch” продължи традицията на психоужаса, а страхът все повече се измества по малките екрани, при това доста успешно. Примери за това са „Ash vs. Evil Dead“, със своите безумно кървави сцени и още по-абсурдни реплики, „The Walking Dead“ на AMC, от който можеш да си вземеш дозата зомбита за година напред, а и по-непознати предложения като „Marianne“ на Netflix. И все пак жанрът има остра нужда от нови, оригинални попълнения. Или всичко вече е направено? Не казвам, че трябва да измислим нови зомбита, а че, както беше в „Зомбиленд“, просто са необходими малко повече усилия, а и едно-две по-познати имена. Толкова му трябва на ужаса. Всичко друго остава в нашите собствени глави. Защото, каквото и да си говорим, има нещо привлекателно в това да ни е страх. Нещо уютно. Нещо чисто и просто забавно.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Стажанти на "Под Моста"Златните елементи на добрия хорър филм10.09.2018

Още от Под Моста

Под МостаДигиталното образование – създаване на цифрова екосистемаОбразование