Кино

„Фаворитката“ и тъгата на изобличаващата сатира

07.02.2019
Заедно в час

Филмите на Йоргус Лантимос са добри. Дали защото в тях Хорацио не е Хамлетов приятел и Шекспиров герой, а „най-бързата патица в града“, дали защото лентите му са изобличаващо резки и сатирични, дали заради персонажите в тях, които са винаги регламентирано странни, или по-скоро заради някаква комбинация от всичко това, което – ако погледнем реално, се ражда от предишното или е някакъв компонент от него, но по-скоро заради наличието на „нещо“ във филмите му, което със сигурност присъства, просто аз не успявам да назова още.

Въпреки това в киното на Йоргус Лантимос винаги нещо ми липсва, една мъничка частичка, едно парченце, за да е завършено всичко – човечност, без която сякаш нищо няма пълен смисъл. От друга страна пък сюжетите на филмите му винаги изискват точно тази липса на човечност, от трета пък – той сякаш нарочно я отстранява хирургически. Ако гледаме от четвърта страна, вече ще видим, че именно липсата на човечност е най-големият резервоар от болезнена сатира в лентите му, но ако отворим и петото си око, ще ни стане ясно, че киното на Лантимос никога не се е опитвало да стигне до много хора и да им говори. Може би затова човечността не му е потребна.

Рейчъл Уайз в ролята на лейди Сара (вляво) и Оливия Колдман в ролята на кралица Ан (вдясно)

„Фаворитката“ е последният филм на Йоргус Лантимос и третият му филм на английски след Омаръти „Убийството на свещения елен“. Филмът получи 10 номинации за „Оскар“, сред които за най-добър филм, най-добър оригинален сценарий (този път Лантимос не участва в написването на сценария за филма си), монтаж, който споменавам, защото е наистина добър, както и за най-добра актриса в главната роля за Оливия Колдман и в поддържаща роля за Ема Стоун. Лантимос е номиниран и за най-добър режисьор.

Тук отварям скоба, че другият филм с 10 номинации е „Рома“ и ако трябва да се избира между тях двата – вървете и гледайте „Фаворитката“. Отварям и скоба номер две, която гласи, че „Черната пантера“ също е номиниран за най-добър филм на тазгодишните Оскари, та – моля ви, нека да си отгледаме критичност към американската филмова академия, ако случайно още не сме.

Ема Стоун в ролята на Абигейл и Оливия Колдман е ролята на кралица Ан

В петия параграф вече мисля, че е време да кажа какво видях аз във „Фаворитката“. Буквално отговорът на този въпрос може да бъде погледнат поне от три страни. Първо, ако съдим, че героинята на Ема Стоун е фаворитката, в нея ще намерим качества на безсърдечност и манипулативност, чиято употреба самата тя желае да избегне, но прекрасно разбира, че това е невъзможно.

Второ, персонажът на Ема Стоун е само заместител на фаворитката – истинската (изиграна прелестно от Рейчъл Уайз) ще избяга уморена от тежестта на управлението от чуждо име, на съобразяването както с това „чуждо име“, така и с парламент, опозиция и подмолности – най-вече свои.

И стигаме до трето – какво ще намерим във „Фаворитката“. Странно, но тъга. Тъга, която идва от историята на една тъжна кралица, изиграна от Оливия Колдман, в толкова нюанси на тъгата, че започвам да се съмнявам дали наистина Лантимос избягва човечността. Тази кралица ще е тъжна заради 17-те ѝ мъртви бебета, заради множеството ѝ здравословни проблеми, заради лисата на каквато и да е любов, защото колкото и да мисля и да я търся, любов – освен към себе си, във „Фаворитката“ няма.

Тъга, която се усеща дори през сатирата и през крайните персонажи на двете фаворитки и в самите тях заради умората и неизбежността, която идва с осъществените им желания. Тъга от фалша на хората, които твърдят, че се трудят за благото на нацията, от съвсем естественото и сякаш необходимо лицемерие. От друга страна пък с достатъчно цинизъм в погледа всичко това може да ви се стори забавно, вероятно аз просто не бях в настроение.

Актьорът Никълъс Холт и лицето на политическата опозиция

Музиката във „Фаворитката“ е режеща, както всичко във филма впрочем. Сякаш всичко е отрязано в прав ъгъл, хирургически и неприродно изправ(е)но, въпреки че нищо – от надбягвания с патици до взаимоотношенията между персонажите, не е нормално или праволинейно.

Може би точно този контраст между историите във филмите на Лантимос – напълно регламентирано неловки, странни и жестоки, и отсечените фрази, отсечените кадри, абсолютният синхрон, е онова нещо в тях, което още не успявам да назова.

Не съм сигурна за „неназоваемото нещо“. Не съм сигурна въобще дали правилно усещам киното на Лантимос. Кое е правилно също не съм сигурна. Едно е сигурно обаче – че този текст никак не ви помогна в разясняването на „Фаворитката“. От друга страна пък и филмът не се опитва да тълкува нищо, а оставя това на нас, затова може би пък текстът беше едно добро упражнение по неведение преди „Фаворитката“. Сега остава само да го гледате и да го усетите посредством собствените си възприятия.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Лилия Кънева„Пингвините от Мадагаскар“ се завръщат!28.11.2014

Още от Под Моста

Карина НиколоваХишам Матар – анатомията на две хубави книгиЛитература