Представяте ли си свят без кучета? Не, и аз не си го представям.

Да, обаче американският режисьор Уес Андерсън има странно въображение, което за пореден път виждаме в новия му стоп моушън анимационен филм – „Островът на кучетата“. Филмът е, разбира се, е меко казано странен, но това не е голяма изненада, още повече, че сценарият е писан от Андерсън и Роман Копола.

Действието на „Островът на кучетата“ се развива в измислен свят, както при всяка друга лента на Андерсън. Разбира се, отново както всяка друга лента на Андерсън е направен с любов към детайла и с поглед, вперен както в него, така и в частта му от цялото. Ежедневни предмети като медальона на кучешката каишка носят освен символност и умно поднесена информация. Всеки звук и всяко движение чуваме и виждаме точно там, за да допълнят картината, да ѝ дадат нюанс, да ни разкажат, обхващайки от всяка страна, а сублимни моменти са прекъсвани от някакъв краен битовизъм, за да ни бъде напомнено, че няма драма, в която да не може да пробие малко хумор.

Визуалната изпипаност на лентата също не е изненада – свикнали сме с нея във филмите на Андерсън. Говорейки за визия, „Островът на кучетата“ е комбинация от японско аниме и стоп моушън анимация с кукли. Цветовете му са предимно червено, бяло, сиво и кафяво, което точно както аниме визията на филма, се дължи на факта, че явно режисьорът все пак е искал да отдаде уважение на културата на Япония, където се развива действието.

Уважението към японската култура остава само във визията обаче, защото „Островът на кучетата“ създава един ужасно неприятен облик на държавата и нейното общество. Облик, в който кучетата нямат място. Облик, в който те не просто липсват, а са отхвърлени.

Островът на кучетата в „Островът на кучета“ е онова място, на което е заточено всяко едно куче, някога живяло в град Мегасаки. Той съществува в свят, в който всяко едно красиво космато дете е отхвърлено и обречено на мъчение и нещастие. А най-тъжното е, че само един стопанин намира мотивация да се опита да спаси любимеца си.

Всичко това е погледнато с присъщия за филмите на Андерсън хумор, изграден от цинизъм. Точно този цинизъм можеше да е крайно обиден и ужасен на фона на мъченията, които виждаме, че кучетата във филма са преживели, ако това все пак не беше филм на Андерсън, където нищо не бива да бъде взето сериозно, за да може да се насладим на киното като изкуство, а не като послание.

Любовта към кучето в „Островът на кучетата“ е точно такава както всяко друго чувство в лентата – странна. Странна – първо, защото съществува сред странността на заобикалящия свят, и второ, защото се ражда между персонажи, които са далеч от обичайните представи на храбрия стопанин и изгубения домашен любимец.

Речта на много от персонажите е японска, а усещането да чуем познати гласове като тези на Тилда Суинтън и Францис Макдормънт например в някой поддържащ персонаж за цвят е приятно. Тук приключват приятните усещания около „Островът на кучетата“ обаче, защото филмът е разказан по кървав, болезнен и ужасно реалистичен начин, който не оставя нищо различно от топка в стомаха у нас.

Обичам кучетата и от филм за кучета очаквам топлина и обич, които тук липсват. На мястото им намираме физическа болка и цинизъм. Не знам колко приятно за гледане би било това за кучелюбители нециници. За циниците също е окей, само ако знаят, че вкъщи ги чака техният четириног най-добър приятел, който ще бъде прегръщан и обичан цяла вечер. „Островът на кучетата“ не е лош филм, не е и извънредно добър като някои от другите ленти на Андерсън обаче. Но пък има забавни кучета, а това винаги е плюс.