Кино

Киномания 2018: „Рудолф Нуреев: Бялата врана“ на Ралф Файнс

25.11.2018

Ралф Файнс е много добър актьор, който не може да разказва истории. Третият му режисьорски опит „Рудолф Нуреев: Бялата врана“ е най-прясното доказателство за това.

„Бялата врана“ се плъзга по повърхността и ни показва констатация след констатация. Наблюдаваме разказ, от който емоцията сякаш е хирургически отстранена. Виждаме една поредица от факти и събития, от мнения и виждания за живота, неподплатени от причина, развитие или душевност.

Съобщава ни се като в просто изречение. Виждаме лицето и действието, но това е всичко. Силните символи във филма – прякорът на Нуреев (Бялата врана) и влакът, на който е роден балетистът, са включени отново само за отбелязване на факт и с тотална липса на емоционално обяснение, споменати са абсолютно самоцелно и нямат допирна точка със сюжета по никакъв начин. Актьорът в главната роля пък – украинският балетист Олег Ивенко, не е от балетистите, които сполучват на екрана.

Олег Ивенко в ролята на Рудолф Нуреев в „Бялата врана“

„Бялата врана“ е биографичен филм. Като такъв никой не очаква документалност от него, той не е длъжен да я носи, защото все пак е художествена измислица. Въпреки художественото конструиране обаче, като биографичен филм все пак е базиран върху живота на съществуваща личност и би следвало да си позволи да предложи някое свое тълкувание за живота и същността на действителния човек в центъра на сюжета му. Филмът не прави нищо подобно. Да, казва ни за тежкото детство на Рудолф Нуреев, оставя ни да се сетим сами, че той изпитва силен комплекс от това детство, показва ни в характера му черти като краен егоизъм и дори може би липса на емпатия. Обяснение обаче липсва.

Някаква логика за поведението на главния персонаж – този на балетиста Рудолф Нуреев, откриваме единствено в ретроспекции от детството му и от първите му опити като професионален балетист. Тези ретроспекции обаче са почти обидно клиширано заснети и тази почти обида се носи от цветовете на сцените. Цветовете в сцените от детството от Нуреев в дълбоката провинция са автоматично отнети, почти черно-бели. В първите му балетни опити в големия град вече започват да стават по-меки и кафяво-червени, за да разцъфнат в пищна синьо-червена картина в Парижкия му период. Този цветови преход можеше да бъде добро хрумване, ако целите му не бяха толкова обидно очевидни.

Ретроспекциите имат още един проблем – използвани са до такова пълно изхабяване, че в в един момент дори мъничко се загубваме във времето и пространството. Обикновено ретроспекциите са добър способ, но тук са използвани до изтъркване на ефекта и някои от сцените на Нуреев като балетист в Русия се сливат с настоящето на лентата.

Въпреки че в основното за всяка лента – да мотивира случващото се на екрана, „Бялата врана“ претърпява неуспех, филмът все пак има няколко положителни качества. Най-положителното от тях е, че уважава автентичността. Диалозите, които в сюжета се водят на руски език действително са на руски, чуваме още френска и английска реч. Самият Ралф Файнс – той освен да режисира също и играе в новия си филм, не говори на родния си език, а на един никак нелош руски. Действителността е уважена още и от представянето на сцената предимно в нейното задкусилие, в смъкването на величествеността от балета и превръщането му в непрестанна борба и болка.

Ралф Файнс в ролята на Пушкин в „Бялата врана“

Хареса ми как клишето за строгия, груб и прекалено взискателен руски учител по балет е захвърлено и то съвсем буквално от случващото се в сюжета. Вместо това наблюдаваме спокойния персонаж на Ралф Файнс – Пушкин. Той възпитава с тишина, не с агресия, а с нещо, което предизвиква най-силна агония във всеки възпитаван – с мълчание и пренебрегване преди момента на откриване на неговите  достойнства. Лекота и спокойствие са събрани в образа на Пушкин, който наистина е добре изигран от много добрия актьор и много лош режисьор Файнс, като в един момент те се превръщат в крайно вглъбяване в изкуството и отказ да се погледне истината за случващото се в очите.

Сред добрите неща в „Бялата врана“ се нареждат и няколко красиво заснети кадъра. Красотата на симетрията и градската среда в тези няколко кадъра бяха излезли сякаш от филм на Уес Андерсън, което може и да не е далеч от истината, имайки предвид, че Файнс е работил с него като актьор.

Друго добро качество на „Бялата врана“ е на Адел Екзаркопулос. Не защото персонажът ѝ Клара Сейнт е по-добре конструиран или пък изигран по някакъв невиждан начин, а защото самото естество на персонажа е много различно от ролите на Екзаркопулос досега. Френската актриса е сдържана и обрана в играта си и доказва, че може да изиграе много повече от просто поредната версия на себе си, стига да ѝ бъде дадена възможност за това.

Адел Екзаркопулос в ролята на Клара Сейнт в „Бялата врана“

Един добър български театрален режисьор веднъж ми каза да не показвам състояние на сцената, а да измисля начин да достигна до него, да намеря мотивите си за него. Водена от тази съвет, намирам „Бялата врана“ за абсолютен провал като лента – неуспехът му да мотивира действията на персонажите е очевиден, желанието му да ни засипе с факти, които не са обвързани с реалното съдържание на сюжета и да ни втълпи чрез клиширани метафори е обидно. Има добри качества, но те не са достатъчни. Вместо да се ядосвате какъв добър филм можеше да е „Бялата врана“, гледайте друга лента, в чиято основа са балетът, Русия и Франция – „Полина“ на от 2016 година, и въобще не губете време в лошо кино.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Под МостаОтносно 4DX киноформата и филма "Зрителна измама 2"23.06.2016

Още от Под Моста

Боян СимеоновКак отидох в Исландия с палатка, но спах в колатаLIFE