Кино

„Вице“ – киното като обвинителен акт

29.01.2019

Ако „Вице“ беше човек, щеше да е от онези хора, които много силно искат да са неглиже, но толкова не им отива, че изглеждат престорени и сякаш сами пренебрегват същността си. Филмът директно обвинява вицепрезидента Дик Чейни не само в небивала корупция, но и за смъртта на 4550 американски войници в Ирак, за над 32 хиляди ранени от армията на САЩ и над 600 хиляди цивилни жертви в Ирак, за благоприятните условия в първите години на ИДИЛ и за жертвите от нейните атаки. Всичко това не е никак неглиже и представянето на историята с цинично-ироничен напев някак просто не се е получило съвсем.

Нямаше да имам проблем с „Вице“, ако наистина беше успял да се справи със задачата, която си поставя – да съществува на ръба на сатирата, от която да бъдат повдигнати сериозни въпроси, размисли и дебати. Нещо, което видяхме болезнено успешно в ‘BlacKkKlansman‘. Филмът обаче прекалено силно се е съсредоточил върху това да не бъде просто поредното проследяване на политически процеси, че сякаш е забравил да ги проследи, да навлезе в детайла и да обясни, вместо да ни заяви каквото има да каже в последните кадри и то посредством надписи.

Крисчън Бейл в ролята на Дик Чейни и Ейми Адамс в ролята на Лин Чейни във „Вице“

Разбира се, има няколко много добри хрумвания в циничния образ на „Вице“. Социологическите анкети например, особено тази в самия край на филма, която прави пряка препратка към проблемите в американското общество днес и конфликтът между хората с мозък и онези, които се обръщат към тях с „либерали“. Една сцена, в която главните политически лица избират от меню с различни корупционни схеми и военни сблъсъци също е особено приятна. Шекспировите диалози обаче за минимално време показват колко целенасочена е тази циничност и претопяват същественото от сюжета в себе си.

Кратка историческа справка – Дик Чейни е вицепрезидент в администрацията на Джордж Буш-младши в периода 2001-2009 година. „Вице“ ни го представя като бивш алкохолик, който, благодарение на съпругата си, успява да превърне жаждата си за спирт в жажда не толкова за пари, колкото за власт.

Относно обвиненията към Чейни – нямам нищо против. Склонна съм да им повярвам, не е голяма тайна, че администрацията на Джордж Буш-младши е една мащабна катастрофа. Тези обвинения обаче трябваше да бъдат аргументирани с нещо повече от емоционалност – трябваше да бъдат обяснени в детайл, в контекст.

Да, да това наистина е Крисчън Бейл!

Във „Вице“ четвъртата стена липсва и често ни се говори директно – както от разказвач, който отново е сред добрите хрумки в лентата, така и от самите герои. Филмът е разделен на две части – животът на Чейни преди предложението да стане вицепрезидент и след възраждането на най-силното желание у него – желанието за власт. Двете части дори са разделени с надписи, а разликите между тях са драстични. Хубавото на първата част е, че ни дава контекст, дава ни представа, но „Вице“ сякаш започва едва след първия си условен финал. Тогава истинската опиянена от власт и алчност същност на Чейни се разгръща до пълния си потенциал, в чийто пик той е склонен да жертва щастието на хомосексуланата си дъщеря Мери в името на потомствената властопредаваемост към другата си дъщеря – Лиз.

Миналогодишният носител на „Оскар“ за главна мъжка роля – Гари Олдман, изигра Уинсън Чърчил в „Най-мрачният час“, потънал в грим и „уплътнения“, но с много талант. Крисчън Бейл освен, че изобщо не му отстъпва в ролята на Дик Чейни, за пореден път прави стряскащи чудеса с тялото си, за да бъде максимално автентичен. Филмът проследява голям период от живота на Чейни и ако нещо е впечатляващо във „Вице“, то това със сигурност е лекотата, с която е заснета чисто физическата трансформация на персонажа на Бейл през годините. За играта на актьора мога да кажа, че е изпипал маниерите на Чейни, превърнал се е в една тиха камара, която чака, ослушва се и дебне, но същевременно успява да го изиграе като човек от плът и кръв, а не като една омразна на много хора политическа фигура.

„Вице“ успява в едно отношение – тотално съблича политически фигури от представите, които те самите искат да имаме за тях. Това най-силно личи в играта на Сам Рокуел, който абсолютно безапелационно и прекрасно принизява персонажа си – Джордж Буш-младши, до обикновен неспособен лентяй, който нагъва пилешки бутчета и държи краката си върху масата. Стийв Карел и Ейми Адамс също правят едни много добри образи, които макар да не се отличават сред тези на Бейл и Рокуел, успяват да не потънат между тях.

Сам Рокуел в ролята на Джордж Буш-младши във „Вице“

Целенасочената сатира и загубата на съществени моменти в сюжета на „Вице“ не са приятни, не са и интересни, дори може да подразнят. Актьорската игра и някои от хрумванията на режисьора и сценарист Адам МакКей обаче си заслужават. Определено не съм съгласна такива остри послания да бъдат представяни като факти без достатъчно доказателства, но съм склонна да го преглътна, защото това все пак е художествен филм, а заклеймяването, дори да не е направено с достатъчните обяснителни похвати, удря в целта си. Второто „определено“ стои преди уверението ми, че все пак си заслужава да отделите два часа от живота си на „Вице“.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Деница ДимитроваПоклон пред „Принцесата на покера“25.02.2018

Още от Под Моста

Габриела КанджеваПреди концерта: любимите ни 5 песни на Il VoloМузика