„Игра на кодове“ е класически пример за един от онези филми, които публиката в последните години нарича с многозначителния епитет „Оскарови”. Подобно определение е леко обобщаващо, донякъде повърхностно, в известна степен високомерно, малко пренебрежително, но и (в конкретния случай) абсолютно адекватно.

Вижте още: Ревюто ни за „Юношество“, друг претендент за наградите „Оскар“ тази година

Филмът, номиниран за осем награди „Оскар”, пет „Златни глобуса“ и осем награди „БАФТА”, е дело на норвежкия режисьор Мортен Тилдум, известен най-вече с криминалния екшън-трилър „Ловци на глави” от 2011-а. Сюжетът на „Игра на кодове” е центриран около британския математик и информатик Алън Тюринг. Основният фокус пада върху годините по време на Втората световна война, когато Тюринг работи като криптоаналитик в британското разузнаване и се опитва да създаде машина, способна да разбие немския шифър и да даде на британците достъп до поверителните съобщения на нацистите. Всъщност историята на Тюринг не е разказана строго хронологично и в някои моменти действието прескача както към ученическите години на бъдещия математик, така и към последната година от живота му, когато е арестуван по обвинение в хомосексуалност и подложен на химическа кастрация.
Режисурата е, казано най-просто, изключително стабилна. Тилдум успява да оползотвори всички възможности, които му предоставя сценария, и да създаде стилен, деликатен и изпипан по ненатрапчив начин филм, който просто грабва и задържа вниманието. На пръв поглед сюжетът не е особено впечатляващ – няколко твърдоглави математици час и половина се мръщят един на друг, докато се чудят как да надхитрят неразбираемия шифър на германците, но Тилдум разказва тази история по интригуващ начин и в резултат филмът не омръзва нито за миг. Атмосферата е доста уютна, колкото и странно да звучи тази дума за филм, показващ Втората световна война. Заслугата се дължи на обстоятелството, че нашите герои не са на фронта, не изживяват ужаса на епохата, а вместо това са скрити в живописно провинциално градче, където са им осигурени всички необходими условия за успешна и ползотворна работа. Музиката е несъмнено качествено подбрана и допълва ефектно емоционалния тон.

Вижте още: Нашето ревю за Birdman 🙂

Актьорската игра също не разочарова. Бенедикт Къмбърбач, както знаем от „Шерлок”, се чувства удобно в ролята на сопнат гений с брилянтна логическа мисъл и дефицит на способностите в социалното общуване. Дори може би прекалено удобно. За щастие, втората половина на филма му предоставя възможността да разкрие и друго свое лице, да поднесе по-емоционално изпълнение и да демонстрира чувственост и ранимост, с които да придаде на персонажа по-реална плътност и многопластовост. Подобна е и ситуацията с Кийра Найтли. Надарена с класически британски финес и изящество, Найтли стои добре във всеки един кадър от лентата, но просто първата половина на филма изисква от нея по-стандартно изпълнение, в каквото вече сме я виждали. Постепенно обаче персонажът ѝ придобива известна сложност, а към края актрисата е възнаградена с изключително драматичен монолог, който изнася превъзходно.
И въпреки това основен проблем за филма си остава липсата на оригиналност. Да, историята е силна; да, атмосферата е поглъщаща; да, актьорите са добри и музиката е добра; да, фактът, че сюжетът е базиран на действителен случай, придава ефектна драматичност, но… все пак историята не е нещо, което не сме виждали в редица други Оскарови филми, че и не само Оскарови. Това е притча за силния човешки дух, който надмогва всички ограничения на обществото и демонстрира своето величие и непреклонност. В „Красив ум” сме виждали как волята надмогва заболяванията на ума, в „Речта на краля” сме виждали как волята надмогва физическите недъзи, в „12 години в робство” сме виждали как волята за живот устоява на несправедливите социални порядки, дори още в „Гатака” сме виждали как обикновеният човек с воля и постоянство може сам да достигне до звездите. Списъкът може да продължи още и още. Това определено не значи, че „Игра на кодове” е слаб филм, но все пак аз лично бих оценил известна доза индивидуалност, която да го отличи от типичните „Оскарови” ленти.
А има и нещо друго. Филмът залага на това, че разказва историята на гениален хомосексуален мъж в изключително хомофобски времена – това е основният конфликт, това е източникът на драмата. Но въпреки че възвеличава своя гей мъченик, лентата отказва да покаже дори една гей сцена – било то интимен епизод, кратка целувка или дори просто момент, в който Бенедикт Къмбърбач оглежда някой свой колега (Матю Гууд, примерно, би свършил добра работа). Такъв тип толерантност от вида „уважаваме го напълно, но нека все пак не ни е пред лицето, нека това става на закрито” изглежда неискрено и спомага за усещането, че филмът е правен „по калъп”, за да допадне на американската филмовата академия, чиито членове са 94% бели, 76% мъже и на средна възраст 63 години. Единствените леко романтични моменти са ретроспекциите от ученическите години на Тюринг, в които две деца седят едно до друго на тревата или си подават шеговити бележки в час. И макар тези сцени да са красиви и приятни, макар в тях да е вложена нежност, те все пак не успяват да разсеят напълно усещането за шаблонна толерантност, което навява на моменти филмът.

Вижте още: Ревюто ни за „Теорията на всичко“ с Еди Редмейн в ролята на професор Стивън Хоукинг

Въпреки своите недостатъци, „Игра на кодове” все пак си заслужава да се види. Действително някои елементи можеха да бъдат изградени по-добре, някои възможности можеха да бъдат оползотворени по-умело, но филмът си остава качествен като за това, което е – по-изчистена приказка за разбиването на един неразбиваем код и за тъжната житейска съдба на човека, който е успял да го надвие. Едва ли Къмбърбач ще успее да се сдобие с „Оскар“, имайки предвид силната конкуренция в лицето на Еди Редмейн, но все пак опитът му беше добър.