Рядко се случва да излезеш от киносалона и да чувстваш, че излизаш от театралната зала. Аз даже май не помня да ми се е случвало. Отиваш на кино и гледаш кино; отиваш на театър и гледаш актьорите в очите, те също те поглеждат от време на време, виждаш как потта бавно се наслагва по лицата и опънатите им вени, докато с виковете се опитват да оставят следа в умовете на хората и на последния ред на балкона. И всичко става пред теб, на няколко метра разстояние. Интересно как един филм може да ти повлияе по същия начин?

Да започнем от идеята. Бившият супергерой Майкъл Кийтън играе бившия супергерой Ригън Томпсън, вече застаряваш и оплешивяващ, който иска да докаже, че е сериозен актьор. Планът му включва да представи на Бродуей пиеса, на която е режисьор, сценарист и в която играе главната роля. Начинанието е подпомагано с всички сили от адвоката и агент на Ригън – Джейк (Зак Галиафанакис), опорочавано с каквото може от другата мъжка роля – Майк (Едуард Нортън) и по-малко и от двете от дъщеря си Сам (Ема Стоун). Към това добавяме любовницата на Риган, жена му, любовницата на Майк, един известен театрален критик и множество бедствени положения, които не ни оставят да си поемем дъх.

Вижте още: “ИГРА НА КОДОВЕ” Е ТЪЖНА ПРИКАЗКА ЗА ЕДНА ВЕЛИКА СЪДБА

Да продължим с това, което наистина се случва. Режисьор е Алехандро Гонзалес Иняриту, който се е доказал с помитащо-драматичните си предишни филми, като се започне от „Кучешка любов“ (Amores Perros), през „21 Грама“, „Вавилон“ и „Бютифул“. Като цяло просто сме свикнали с идеята за доста тежки филми от него. И фактът, че този филм не продължава по тази добре отъпкана пътека, а вместо това се впуска в класически комедиен фарс, приличащ на дело на Аристофан или Пирандело, поне мен ме накара да извадя прашасалата самодоволна усмивка от килера и да чакам с нетърпение какво ще се получи. А резултатът бе повече от великолепен.

Филмът е заснет като пиеса – камерата не спира да следи актьорите един след друг, сякаш всичко е една сцена без монтаж. Няма време за почивка, защото всичко е една навързана последователност, която, за да настигнеш, на моменти трябва да подтичваш заедно с актьорите. Съответно те трябва да изчакат точния момент, в който да изскочат пред камерата с определената реплика. Ненапразно Майкъл Кийтън признава, че това е най-трудният филм, в който е участвал. Като цяло всеки от актьорскя състав включва на висока скорост и се справя напълно смайващо. Но все пак това не е театралната сцена и затова можем да видим нещо, което театърът не може да ни даде в пълния смисъл на думата – от време на време по някой фантастичен епизод. Във филма особено приятно са разхвърляни много моменти, които да влизат в способностите само на супергероите. Разбира се, те са там за да ви накарат да се посмеете.

А смеха идва по много и различни начини. Самите персонажи осмиват изиграващите ги актьори под една семпла и оригинална форма. Известен като зомбито с лоши маниери – Бийтълджус, и най-вече като първия модерен Батман, Майкъл Кийтън добавя още един абсолютно различен персонаж към колекцията си. Персонаж, чието бляскаво минало като костюмиран супергерой доста сполучливо прави препратка към актьорското минало на самия Кийтън, а и на цялата плеяда „комиксови величия“, претъпкали Холивуд в последно време.

Вижте още: „ЮНОШЕСТВО“ (‘BOYHOOD’) – ИСТИНСКИЯТ ЖИВОТ С ПРЕТЕНЦИИ ЗА „ОСКАР“

Едуард Нортън пък, за когото се знае, че е някой, с който трудно се работи на сцена, изиграва доста сходен на самия себе си, надарен, самонадеян и досаден герой, на когото в дадени моменти искаш да посиниш поне едното око. Ема Стоун не е била в рехабилитационна клиника заради някаква зависимост, но за сметка на това напълно резонно влиза в амплоато на доста от „знаменитостите“, прекарали солидна част от младините си в такива заведения. За Зак Галиафанакис дори няма смисъл да се говори, той си е натурален комик. Не на последно място, за смеха в залата допринасят и сравнително големите периоди от филма, в които някой се размотава по слипове.

Може би най-точното определение за неугасващите усмивки е това, че просто животът може да бъде забавен по най-необяснимия начин и в най-неочаквания момент. Нещо, което най-добрите театрални пиеси се опитват да доближат. И да – невежеството наистина може да е неочакваната добродетел, която много от нас сме търсили така упорито. Сигурен съм, че всеки може да си извади много други неща от този филм, заради които да държи усмивката си поне ден-два. Все пак нали доброто изкуството трябва да ни дава поне това?