Да публикуваш или не „Вестник на властта“?

07.03.2018

Когато на площадката се съберат Стивън Спилбърг, Мерил Стрийп и Том Ханкс, това e сигурна рецепта за внимание, но и двоен ефект. В очите на едни комбинацята е гаранция за добър резултат, за други – твърде явен стремеж към престижни награди… а предвид сюжета на „Вестник на властта“ и настоящия политически климат – опит за шамар върху администрацията на Тръмп, която не спира да противоречи на медиите. Ако някоя от тези причини ви отказва да дадете шанс на филма, рискувате да пропуснете това, което лентата си е и без да изпълнява някой от потенциалните си стремежи.

„Вестник на властта“ разглежда събития от 70-те години, когато на светло излизат правителствени тайни, криещи дотогава истинските причини за намесата на САЩ във Виетнамската война. След като ‘The New York Post’ публикува документите на Пентагона, на вестника е поставена забрана за по-нататъшни материали по темата от съображения за сигурност на държавата. Попадайки и в ръцете на журналистите от ‘The Washington Post’, тези 4000 страници могат да донесат справедливост, но край на вестника, а тежестта на крайното решение тежи върху герои с противоположни нагласи.

Филм, основан на действителна история, няма как да се лиши от доза документалност. Най-гъсто разположена е тя в експозицията, когато камерата насочва погледа ни към откъси от секретните документи и кадри от телевизионни програми от ерата на Никсън. Президентът, когото виждаме в гръб, присъства с глас по телефона – записите звучат достоверно, макар и да не са оригиналните. Оказва се, че събитията, показани в началото, се случват през по-голямо разстояние във времето в действителност. Що се отнася до художествена творба обаче, историческата прецизност не е приоритет, а филмът успява да извлече повече от това да представи част от американската история.

Лентата се фокусира върху човешки качества и идеали, които стоят в основата на професията, практикувана от героите. На вниманието ни са редица персонажи, обединени от страстта към работата си и стремежа да я изведат към успех. Човешкият и по-интересен конфликт, освен този между пресата и властта, се гради върху различията между главния редактор и издателката на ‘The Washington Post’, както и собствената й борба.

Катрин Греъм е представена като кадърен, но неуверен професионалист, попаднал в положение, което никой не е предполагал. Мерил Стрийп рисува тези наюнси на деликатната си героиня с всяка посока на трескавия поглед, зад който си личи прехвърлянето на възможностите наум, всеки затаен дъх или нервно вдишване и издишване. С главния женски персонаж е развита и темата за обществената роля на жената по онова време. Отношението към нея разбираме не само от гледната точка на мъжете около Греъм, но и чрез начина, по който самата издателка е възприемала досега.

Нейна противоположност е напористият главен редактор Бен Брадли, на когото е по-трудно да симпатизираме. В началото той изглежда повече мотивиран от желанието да изпревари конкуренцията, отколкото да послужи на народа. Том Ханкс преминава през по-голямата част от действието със самонадеяно изражение и упорит поглед, които разкриват другия полюс на нагласи и действия – готовността за поемане на риск срещу статуквото и поставянето на инстинкта пред разума.

Разказът старателно следва структурата си от събития и в тази праволинейност се усеща отсъствие на емоции при развитието на действието. По-късно, дори да се досещаме за развоя на ситуацията, режисурата успява да предизвика напрежение. Лентата напомня трилър, когато героите се спускат по пътя към съдбоносни решения, а белезите на драма присъстват не само в професионални, но и семейни моменти. Дори когато главните герои не са единствените в ресторанта, атмосферата на разговорите създават усещане, че там са само те и зрителят.

Наслаждаваме се на камера от многообразни ъгли, докато комбинацията на сини и оранжеви тонове на екрана допълнително усилва полъха на 70-те от костюмите и интериора, а с контраста и светлината портретите на героите добиват физически измерения. За черешка върху тортата се появява реверанс към добрата стара хартия и печатната технология от миналия век – главни герои в кадрите с машини и мастило. Носталгичният поглед обаче не е отправен само към хартиения носител, а най-вече спрямо начина, по който е създавано съдържанието.

Подобно на „Спотлайт“ отпреди две години, „Вестник на властта“ се връща към корените на журналистиката, възникнала като коректив на властта. Филмът показва свободата на словото в блясъка на двете й остриета, но ясно очертава ролята й „да служи на управляваните, а не на управляващите“. Продукцията е и един от редките случаи, когато българското заглавие печели по точки пред оригиналното – с оксиморона в него вместо обикновеното ‘The Post’. Ако съзвездието от афиша или пък темата на фона на сегашната политическа обстановка отвъд океана предизвиква резерви, просто ги оставете пред входа на залата и се насладете на качествен резултат – „Вестник на властта“ нямаше шанс за позлатяване от Академията, но двете му номинации са заслужени.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Йорданка ВеселиноваЛято в киносалона10.09.2018

Още от Под Моста

Цветелинка ЦветановаQA върху общите заблуди и притеснения за дигиталното образованиеОбразование