Светлана Алексиевич – войната като интимно преживяване

Жал ми е за тези, които ще прочетат тази книга, и за тези, които няма да я прочетат…“

За войната е казано много, особено за най-унищожителната на Новото време – Втората световна. Познаваме триумфални истории и разкази за смелост. Помним факти, имена и дати, победи и загуби. Познаваме историческите последствия. Настръхваме от големите произведения на изкуството, които са нейни реакции. Тази е една от водещите линии на военния наратив – възхищение и преклонение пред героизма.

Но войната е Янус – тя има и друго лице. Познаваме добре и него, но то не е така триумфално. Яркият героичен ореол, създаван основно от националистическа пропаганда навсякъде, от години вече бледнее и оставя въздух за друг тип разказ – интимният. Тук други допълнения не са нужни – думи като „ужас“ и „травма“ са твърде често употребявани, твърде наситени с баналност, която губи от тяхната сила. Много са говорили и за това. Дори Хемингуей – спряган от литературното клише за един от „най-мъжките“ автори, посветил на темата стотици страници – казва: „Никога не мислете, че войната – без значение колко е нужна и колко оправдана – не е престъпление“.

И все пак продължаваме да свързваме войната с млади мъже, загиващи в калта. Това е колкото тъжно, толкова и естествено. Войната е за мъжете, знаем. Заедно с тях обаче в окопите, в горите, в танковете и самолетите, по време на Втората световна, са стояли около 3 милиона жени. Може би и повече. Майки, дъщери, сестри и съпруги са лежали под обсада, убива ли са, били са убивани.

Светлана Алексиевич – беларуски журналист и Нобелов лауреат за литература през 2015 година – разказва тези истории. Войната не е с лице на жена (1983) е първа книга от петтомния цикъл „Гласовете на утопията“. Алексиевич разговаря с тези гласове, погребани под епичните исторически наративи, пропагандата и фактологията в учебниците по историята.

„Това не е нито история, нито литература. Това е просто животът, осеян с боклуци и непочистен от ръката на художника.“

„Войната не е с лице на жена“ е сбор от стотици интервюта, които беларуската писателка прави с жени, участвали във Втората световна война от страна на Съветската армия. Но те вече не са единствено медицински сестри. Загубите на фронта са толкова мащабни, че всяка ръка, способна да държи оръжие е нужна – дори и това да е ръка, която до скоро е докосвала кукли или бебешка коса. Това е разказ за „женската война“ – разказ, който е чуван малко, ако е и чуван въобще.

 

„Женската война“ си има свои цветове, свои аромати, свое осветление и свое пространство на чувствата. Свои думи. Там няма герои и невероятни подвизи, там има просто хора, заети с нечовешки дела. И там страдат не само те (хората!), но и земята, и птиците, и дърветата. Всички, които живеят с нас на земята. Те страдат без думи, което е още по-страшно.“

Алексиевич им дава тези думи. Тя не използва традиционната журналистическа форма – спомените на жените са предадени като кратки етюди, разкази от първо лице, без обичайните въпроси, които да прекъсват потока на мисълта. Историите пък са умело тематично групирани и проследяват войната от начало до край. Някои от заглавията, директни цитати от разговорите, , звучат така: „Не искам да си спомням“, „Нас ни граждаваха с малки медали“, „Това не бях аз“, „Мамо, какво значи татко?“. Разказите са неподправени, накъсани, объркани, емоционални. И често носещи толкова мъка, че се налага да спираш и да си припомняш, че четеш документален текст, а не художествен такъв. Заедно с това, много от тях са и удивително поетични:

Природата се намираше в контраст с това, което се случваше с хората. Ярко светеше слънцето… Цъфнаха маргаритките, любимите ми, виждаха се безброй по ливадите… Спомням си, крием се някъде в пшенична нива, денят е слънчев. Немските автомати та-та-та-та – и тишина. Чуваш само как шуми пшеницата. Отново немски автомати та-та-та-та. И си мислиш: ще чуеш ли някога пак как шуми пшеницата? Този шум…“

Интересно е и колко различни хора е интервюирала и какви разкази е получила Светлана Алексиевич. Сред тях се срещат такива като жената, от който е и последният цитат – събуждащи спомените за войната с особена поетична болка. Но други са откровено натуралистични и истински брутални. Усещаме, че у интервюирания не е останало нищо, с което може да поетизира ситуацията. Тя е нечовечна, абсурдна – престъпление срещу самата идея за човешкото съществуване.

Снимка: “Ройтерс”

„Някой ни издаде… Немците разбраха къде е лагерът на партизанския отряд. Оцепиха гората и походите към нея от всички страни… С нас имаше радистка, тя наскоро беше родила. Детето гладно… Иска да суче… Но мама сама е гладна, мляко няма и детето плаче. Жандармите са наблизо… с кучета… Ако кучетата чуят, всички ще загинем. Цялата група – тридесет човека. Разбирате ли? Командирът взема решение… Никой не се решава да предаде на майката заповедта, но тя сама се досеща. Натапя вързопчето с детето във водата и дълго го държи там… Детето повече не реве… Нито звук… ние не можем да вдигнем очи. Нито към майката, нито един към друг…“

„Войната не е с лице на жена“ сглобява и една стряскаща картина на това по какъв начин е действала съветската пропаганда. Научаваме личните истории на семейства, в които се е смятало за гордост и дълг да изпратиш на фронта всеки, който може да воюва, дори и дъщеря си. Майки са пускали дъщерите си на бойното поле, само защото бащите и братята им са там. Но дори по-стряскащо е когато четем разказите на хора, чието мислене е било повлияно от Съветската хегемония още на ранна възраст. Сблъскваме се с решения на млади момичета, които искат да се бият на фронта, за да защитят Червената идея. Бягат от дома си, оставят семейство, родители, дори деца. От една страна това би могло да бъде вдъхновяващо като наратив за женската смелост и отдаденост, но от друга – плаши силно. Мнозина от тях имали съвсем наивни и детски представи за войната. Четем разказ за това какво е взело със себе си едно от тези момичета, когато е заминало за фронта:

Цял куфар бонбони. Там, в онова село, където ме разпределиха след училище, ми изплатиха пътните. Имах пари и за всичките пари купих цял куфар шоколадови бонбони. Знаех, че на войната пари няма да ми потрябват. А отгоре сложих снимката на нашия курс, на която бяха всичките ми съученички. Отидох във военното окръжие. Военният комисар ме пита: „Къде да ви изпратим?“. Аз му казвам „А приятелката ми къде ще отиде?“… Той се смее: „Тя попита същото.“ Взе куфара ми, да го донесе до камиона, който ни караш на гарата: „Какво имате там, толкова тежко?“ – Бонбони. Цял куфар. – Той замълча. Престана да се усмихва. Аз виждах, че не е на себе си, даже някак го е срам. Беше немлад човек… Знаеше къде ме изпраща.“

Силен контраст на тази нагласа е отношението на мъжете към момичетата и жените на фронта. Именно войниците са тези, които си позволяват да се разгневят срещу това да се изпращат  жени на бойното поле. И не защото тяхното участие може да доведе до военен провал, а защото знаят, че тези майки, съпруги, дъщери не трябва да стават свидетели на всичко това. Изпитват обич и състрадание към тях като към собствените си такива. Жените на фронта са били пазени и уважавани от своите, защитавани са като скъпоценности. Самият факт, че те са редом с мъжете в окопите, че убиват заедно с тях, че оцеляват заедно, им е създавало високо положение в йерархията на войната, иначе нетипично за тогавашното общество. Един от малкото интервюирани мъже в книгата си спомня:

„И при нас в пехотата имаше момичета. Достатъчно бе една от тях да се появи пред нас и ние се стягахме. Вие не можете да си представите какво хубаво нещо е женският смях, на война! Женският глас.“

Тяхното присъствие на фронта е било важно. В свят, в който си спомняш „нещо от това, когато човек още не е бил съвсем човек“, жената е нужна. Тя е носела състрадание към другия (често оставен осакатен и обезобразен да лежи в калта), смелост, дори нежност и спокойствие. И това е бил нелек товар върху нейните плещи. Освен примитивните и ужасяващи условия на бойното поле, жената фронтовак е трябвало да понесе и друго огромно бреме – да показва твърдост и смелост, но и да бъде съвест и нежност сред свят на сляпа омраза. Да се контролира и да действа с хладната логика на хищник, без емоции, но и да бъде състрадателна, майчинска фигура, когато е нужно.

 

Пристигне попълнение. Млади, красиви момчета! И след ден-два загинат всички, никой не остане. Бях започнала да се страхувам от нови хора. Страхувах се да ги запомня, лицата, разговорите им… Пред очите ти умира човек… И ти знаеш, виждаш, че с нищо не можеш да му помогнеш, остават му броени минути. Целуваш го, галиш го, говориш му мили думи. Сбогуваш се с него. С нищо друго не можеш да му помогнеш… И сега още тези лица са в паметта ми. Виждам ги – всичките момчета, всичките. Години минаха, а поне някого да забравя, поне едно лице. Никого не съм забравила, всичките ги помня. Всичките ги виждам… Искаше ни се сами да им направим гробове, със собствените си ръце, но и това невинаги можехме. Ние заминавахме, а те оставаха.“

Въпреки разгръщането на този  поглед към войната – на тази „женска война“ – никъде в книгата не се оставя криворазбрано усещане, че Алексиевич смята жената за по-слабата, която разказва не за военни тактики, победи и постижения, а за загуба и болка. Случва се точно обратното – Алексиевич е удивена как тези жени са успели да преживят всичко това, да го помнят и да продължат със спомена напред.

Войната не е с лице на жена“ е книга за загубените поколения. За лицето на войната без маската на пропагандата. За тези, които след години на фронта не могат да влязат в месарница и мразят червения цвят. Алексиевич създава документален шедьовър, който не просто поредната военна история. Тя се осмелява да освети другото лице на Янус – по смел, въздействащ и емоционален начин. Книгата е тежка, но нужна. Нужна е като четиво за човека, а не като исторически преглед. „Войната не е с лице на жена“ е „написана“ от хора, които искат да забравят, но си спомнят. И имат смелостта да преживеят всичко отново, разказвайки. За да се чуят човешките гласове и да се разбере войната не като факт или ефект, а като интимно преживяване, което нито свършва, нито остава в миналото с последния изстрелян куршум. За мнозина, то тепърва започва:

След войната дълго време се боях от небето, даже не вдигах глава към него. Страх ме беше да видя разорана земя. А по нея вече спокойно се разхождаха пролетни птици. Птиците бързо забравиха войната…“

 

Очаквайте скоро и поглед върху втората книга от поредицата „Гласовете на утопията“ – „Последните свидетели“, поместена в същия том от издателство „PARADOX”. Книгата можете да закупите от тук.

Христиан Йовчев

е на 25 и е завършил Културология в СУ „Св. Климент Охридски”. Слиза под моста след четири години прекарани в екипа на единственото независимо списание за рок музика в България – „Про-Рок”. Обожава литературата, театъра, алтернативна музика и планинското катерене. В момента се занимава като организатор на културни мероприятия сред които „Фестивал за свободен театър” и „София филм фест”.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to