‘Whiplash’ – до границата на величието и след това (двойно ревю)

04.02.2015
Varna Buddies 2019 Summer Edition

10270769_1533160356961903_1071460641191162200_n

Габриела Канджева

Музика, музика, музика. Толкова много музика! И този джаз! Ах, този всепобъркващ, подлудяващ джаз, който кара струните да трептят, кръвта да бумти, величията да се прекланят, потта да се лее и барабаните… О, барабаните да избухват във феерия от ритми и неземни камшичени удари, които зашлевяват болезнено всички сетива!

Запознайте се с Г-н Джазът и неговите деца (кратък пътеводител на поджанровете)!

С тези задъхани мисли ме оставя ‘Whiplash’ („Камшичен удар“) – филмът на Деймиън Чазел, номиниран в пет категории за „Оскар“. Чазел ни представя Андрю Нюман (Майлс Телър) – 19-годишно момче, което учи в елитна музикална консерватория и мечтае да бъде велик, да се превърне в следващия Чарли Паркър, да бъде запомнен с цената на всичко. Само с две палки в ръце, обвързани с кървави лепенки, и един сет барабани, блестящи от кръв и пот. Вратата към музикалното величие открехва Терънс Флетчър (Дж. К. Симънс) – груб, стриктен, безкомпромисен преподавател, за когото няма граници, щом крайната цел надхвърля съвършенството.

whiplash-poster-1Именно чрез връзката между Андрю и Флетчър сюжетът поставя няколко сериозни въпроса за размисъл. Какво стои зад музиката? Зрителите виждат единствено насладата, шоуто, забавлението – крайният резултат, зад който се крият часове изтощителни репетиции, безумни нощи на предела на силите, всеобхващащата амбиция и жертви на музиканта, за да се издигне над собствените си способности. Каква е цената на величието? В лицето на младия Андрю виждаме борбата за една мечта, в името на която той се отказва от семейство, приятели, момиче. Целеустремеността му минава границите на нормалното – Терънс Флетчър и групата му “Studio Band” са синоним на съвършенството в джаза. А съвършенството изисква жертви. Иначе никой няма да те помни.

Чазел умело раздвоява зрителя по време на целия филм. Симпатия, съчувствие, съжаление се преплитат в образа на Андрю Нюман. Дж. К. Симънс, от друга страна, неслучайно е номиниран за поддържаща роля за превъплъщението си в жестокия перфекционист Терънс Флетчър. Героят му до последния момент не те оставя безразличен, обърква те с нечовешкото си отношение, предизвиква усмивки със саркастичните си забележки, отново те кара да го намразиш, а накрая и да го разбереш. Именно учителят поставя следващия въпрос – оправдава ли целта средствата? В житейската философия на Флетчър има толкова много груби истини, че чак не ни се иска да го признаем. “Не мисля, че хората въобще разбират какво всъщност правех. Не просто преподавах. И малоумник може да размахва ръце и да поддържа темпото. Бях там, за да натискам хората извън границите на очакванията им. Вярвам, че това е абсолютна необходимост.“ Може би грубостта му е оправдана. Може би всеки има нужда някой да го зашлеви и нагруби, за да прекрачи способностите си, да излезе извън комфортната си зона, да изстрада пътя към славата. А може би все пак има някаква граница?

След всички трудности, които преживява, опитвайки се да се издигне над масовата посредственост, Андрю преживява своя триумф, своя велик джаз момент, който предизвиква разтърсващият финал. Кой определя дали си велик? Какво всъщност е величието? Кой поставя тези граници? Отговорите ще откриете в края на филма, съхранени в един-единствен поглед.

Вижте ревюто ни за още един претендент за „Оскар“: „Юношество“ (‘Boyhood’).

10389958_1538723463072259_7966338420622420843_n

Лилия Кънева

Музиката може да е всичко – двигател, красота, фон, сила, а при някои хора, освен всичко това, тя е и цел. Точно такъв е случаят с Андрю Нюман (Майлс Телър) – главният герой в номинирания за „Оскар“ филм „Камшичен удар“.

С Андрю се запознаваме още в самото начало на филма – седнал зад сет барабани, стиснал здраво палките и твърдо решен да впечатли Терънс Флетчър (Дж.К. Симънс) – ръководителят на групата, която свири в консерваторията „Шафър“. Още тогава забелязваме хъса и желанието, с които младежът свири, а в последствие чувството ни за това се затвърждава, виждайки как всяка негова минута е изпълнена и насочена към целта му – да стане толкова добър барабанист, колкото е и неговият идол – Бъди Рич.

Вижте още: ревю за „Игра на кодове“

Филмът се развива относително динамично, превеждайки ни през няколко репетиции, които в крайна сметка водят до постигането на първоначалната цел на Андрю, а именно приемането му в бандата на Терънс. Нещата далеч не свършват дотук обаче, а напротив – тепърва започват. Терънс е тираничен, изискващ, на моменти дори и опасен. Репликата му „Не е точно моето темпо“ се превръща в емблематична за лентата и в още по-голям двигател за Андрю, който се упражнява все по-усилено и усърдно, за да „влезе в темпото“ на Флетчър. В сблъсъка между двамата, освен много пот и кръв, прехвърчат и един стол, доволно количество шамари и доста обидни думи. Флетчър прави всичко възможно, за да избута бандата си до ръба, за да види дали ще се пречупят или ще разгърнат максималните си възможности. Самият той смята, че „в английския език няма по-разрушителни думи от „добра работа“ и донякъде се оказва прав.

Актьорската игра на Майлс Телър и Дж. К. Симънс е брилянтна – двамата се потапят в ролите си напълно, завличайки и зрителя до максимална степен, карайки го да съпреживява всички емоции, които вижда на екрана. Усещаме хъса и желанието на Андрю, тревожността и стреса, на които е подложен. Можем да се потопим обаче еднакво добре и в персонажа на Симънс – злобният, целеустремен, плашещ и на моменти наистина жесток, ръководител, целящ да изкара максималното от всеки.

10553530_1544163779194894_5709223184978053603_n

Вижте още: „Ида“ – полската надежда за „Оскар“.

И всичко това на един чудесен джаз фон, който, макар и на пръв поглед водещ в поредицата, не е толкова ширико застъпен и разгледан. Това, върху което се фокусира лентата, са преди всичко човешките взаимоотношения и борбата на волите – тези на Андрю и Флетчър. Разбира се, изключително важна и може би също толкова централна е и вътрешната борба на Нюман – битката му с времето, болката, желанието и това, което му коства, за да стане наистина добър барабанист. Интересна е и играта на думи – оригиналното заглавие на филма ‘Whiplash’ всъщност означава „камшична травма“, която се получава при разтягане и силно напражение във врата, както и силен тласък. Ако разглеждаме това от друга гледна точка обаче, можем да направим аналогията с Андрю и Флетчър, а именно как вторият подлага под огромно напражение бандата си, само за да ги накара да покажат максималното, на което са способни.

В крайна сметка може да заключим, че лентата, макар и да няма масивен „Уоу“ ефект, определено заслужава да получи заветната и заслужена статуетка. Дали това ще стане обаче предстои да разберем.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Христиан Йовчев„Moonlight” на Бари Дженкинс – самота, оголена до кокал08.02.2017

Още от Под Моста

Калоян ГуглевНа кого е нужен руският сериал „Чернобил“?Кино