„Ида“ – полската надежда за „Оскар“

02.02.2015

ida_1Гледаме „Ида” в Познан, Полша, на прожекция в съвсем малка университетска аудитория с кофти проектор и малко места. Попаднали сме на ежеседмичното събиране на дискусионен клуб, който не отстъпва пропорционално на който и да е такъв с подобен характер (да се чете „с преобладаващо женско присъствие”) . Ще ни пуснат „Ида” с английски субтитри и определено улавям патриотично задоволство, когато нашата учителка по полски език ни раздава книжки за филма, които да разглеждаме, докато чакаме прожекцията.

Вижте още: Ревюто ни за друг филм в надпреварата за наградите „Оскар“ – „Теорията на всичко“ с Еди Редмейн в ролята на Стивън Хоукинг

Вълнението се дължи на номинацията на „Ида” за „Оскар“ в категории „Кинематография” и „Най-добър чуждоезичен филм”. За последната Полша е номинирана последно през 2011 година за „В мрака” на Агнешка Холанд, но филмът, както и останалите осем в киноисторията на Полша, остава единствено в графата „номинации”. Въпреки това Роман Полански (пръв и единствен) печели „Оскар“ в категория „Най-добър режисьор” за „Пианистът” през 2002 година.
ida_2В залата следва подобаваща интродукция, която тук-там отбираме. Общо взето режисьорът Павел Павликовски е емигрант от варшавско семейство, избягало още в детството му от комунистическа Полша. Прекарва почти целия си живот във Великобритания, където се превръща в част от източноевропейската емигрантска интелигенция, която не успява да интегрира единствено имената си. От края на 80-те до 2000-та Павликовски снима документални филми за BBC, между които „Москва-Петушки”(1991) – филм по псевдоавтобиографична постмодерна поема в проза на писателя Венедикт Ерофеев (това, разбира се, не разбрах на момента), „Пътуванията на Достоевски” (1991) – трагикомична история за ватман, който е последният жив наследник на Достоевски, и „Сръбски епоси” (1992) – документален портрет на Радован Караджич (във времето, когато още не е осъден военнопрестъпник), който сам се описва като епичен поет и следи за обстрела на Сараево.

Виж още: Страхотния Whiplash!

Първият му игрален филм „Последен изход” – драма за рускиня, която се опитва да емигрира с детето си и да се ожени в Англия – е номиниран за „Най-добър филм” от Британската академия (БАФТА) и макар да не успява да спечели тогава, само 4 години по-късно „Моето лято любов” – драматична любовна история за връзката между две млади жени от различни класи и с различно минало – донася наградата на Павликовски.
ida_pawlikowski_3Изглежда, че сценарият на „Моето лято любов” не слага край на интереса на полския режисьор към отношенията между две жени с различен характер и минало. Това е тъкмо основата на „Ида” – първият филм на Павликовски, който той снима в родината си, въпреки че в стаята вече недоволно се обсъжда как критиката се отклонява от този фундамент и натоварва филма с политически и „антиполски” конотации, които не представят нацията в съвсем добра светлина. Става ясно, че на доброто ѝ реноме отново пречат комплексните полско-еврейски отношения през войната, което ме навява на мисълта, че филмът ще се присъедини към останалите 80% съвременни продукции в Полша.

Вижте още: Ревюто ни за „Игра на кодове“ с Бенедикт Къмбърбач в ролята на Алан Тюринг

Спираш да мислиш за това и се заглеждаш в първата сцена, в която няколко дребни монахини мъкнат обновения бюст на Христос през снега, за да го сложат пред религиозната цитадела, която обитават. Веднага прави впечатление, че филмът не е в стандартен формат. Всъщност Павликовски, който си партнира кинематографично с Ришард Ленчевски и младия оператор Лукаш Зал (който дебютира с „Ида”), използва позабравената резолюция 4:3. Това придава на картината „човешки поглед” – вече нетипичен за киното „квадратен” кадър с повече небе и въздух, отколкото сме свикнали да виждаме на 16:9.
ida_4Филмът е черно-бял, издържан в стилистиката на така наречената „полска школа” – резултатът от желанието на младите режисьори от 50-те и 60-те да избягат от социалистическия реализъм и да емигрират (поне) кинематографично на Юг. Резултатът е близък до италианския неореализъм – визуално, тематично (действието се развива в поствоенна комунистическа Полша през 1962) и не на последно място – поради вече забравената практика за избор на непрофесионални актьори за главна роля. Агата Чебуховска, 22-годишна студентка по философия и културология във Варшава, чете книга в кафене близо до дома на Павликовски, когато той я забелязва и ѝ предлага да участва в новия му филм. В интервютата си за медиите режисьорът често се смее, че Чебуховска не само не е професионална актриса, но е и „един от много малкото млади хора в днешно време, които нямат абсолютно никакво желание да се занимават с актьорско майстворство – перфектно за Ида!”.
ida_5Няма как да не оправдаеш решението му още с първия близък план на актрисата – тъжни тъмни очи, част от бяло лице с широко чело, изразени скули и брадичка, на която невинно се е приютила трапчинка. Това е лицето на Анна – сирак, отгледана в манастир, готова да даде своя обет за вечна отдаденост на Бога. Седмица преди животът ѝ да застине в отдаденост на религията, тя трябва да посети единствената си жива роднина – нейната леля Ванда (Агата Кулеша) – порочна, цинична, просталинистки комунистически съдия, която обича чашката и нощния живот. „Всички я познаваме”, казва Павликовски, а в залата някой ще допълни, че „това е типичен стереотип за жена еврейка”. Така се оказва, че Анна всъщност е сирак от еврейско семейство, станало жертва на нацизма, чието истинско име е Ида Лебенщайн.

Тук точно осъзнаваш колко добре подбрани са стереотипните персонажи в Ида – след войната Полша измъква от руйните католицизма, изтупва го и го слага с целия си морал пред манастира, докато говори на загубилите вяра в религията за комунистическия идеал на новото време. Така двете жени ще започнат да търсят заровените останки от семейството си – единственият начин да придобият настояще и бъдеще. Оказва се обаче, че е по-трудно да се избяга от него, отколкото от миналото.
ida_6Павликовски събира жертвите на войната, религията, комунизма и разкаянието в отношенията между две жени, които никога не успяват да се открият. Всичко в 82 минути. Споделя, че при монтажа намира някои от сцените за напълно излишни, затова просто ги маха. Цялото зейнало пространство се пълни с интерпретации, които правят филма толкова нееднозначен, че в залата цари мълчание, последвано от нервни съгласни звуци, които вече не разбираме. Разбираме, че филмът си заслужава и толкова.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Деница ДимитроваТоп 12 актриси, които най-после искаме да видим с „Оскар“ в ръка18.02.2021

Още от Под Моста

Деница Димитрова„Мер от Ийсттаун“ или да оцеляваш в сенките от миналотоКино