За изкачването на един вулкан в Индонезия и щастието

19.12.2014

Започвам писането на този текст след точно 30 часа и 30 минути без сън. Преди малко съм се завърнал от 15-часово пътешествие до върха на Гунунг Мерапи – най-големият вулкан на остров Ява и един от най-опасните в света – изригва на всеки 4-10 години и винаги взима жертви. За последен път вулканът е изригнал преди 4 години (на 26 октомври) и е убил 322 души. Мерапи е висок 2968 метра, което е с 43 метра повече от Мусала. Сърцето ми все още тупти неукротимо, а сънят не идва, защото осъзнавам, че това е едно от най-вдъхновяващите, опасни, безумни и интересни неща, които съм правил през живота си. И със сигурност най-голямото физическо и психическо натоварване, което съм изпитвал.
1Група от десет човек от България започнахме похода си от хотела в град Джогджакарта късно вечерта. Мерапи е свещено място и се смята, че посрещането на изгрева там е „духовно“ – точно това е и нашата цел – да посрещнем слънцето, ако не на върха, то поне на платото. Преди да започнем самото изкачване обаче, изчакваме един час в къщичката на нашите планински водачи, които живеят в село в подножието на вулкана. Когато пристигаме там, ни посреща усмихнат до уши възрастен мъж. Той има малък семеен бизнес и осигурява гидове за многобройните ентусиасти от цял свят и Индонезия, които искат да покорят върха. Цялото му семейство се занимава с това и живее в къщичката от три стаи. В едната се приютяват туристите – ние се намираме в нея, лежерно излегнали се на дивани и с чаша горещ и вкусен чай в ръка. Във втората стая, на пода и близо един до друг спят трима души, които се оказва, че са нашите водачи, а в третата – съпругата на собственика и двете малки деца на семейството. Къщата е бедна, дори няма врати, а вместо това – завеси, но е спретната, чиста и уютна. Хората ни посрещнаха и изпратиха с усмивки, топли напитки и вкусни бананови палачинки. Това е една от първите ми срещи с неочакваната и удивителна (от погледа на един европеец) индонезийска приветливост и гостоприемност.

11Повечето хора, с които се срещаме през целия си престой в страната, живеят в бедност, но всички се отнасят към нас с уважение, любезност и отзивчивост. Винаги, когато попиташ някого за пътя, той не само ще ти помогне, но може и да те заведе. Непознати хора на улицата се спират да те поздравят, просто ти се усмихват или идват да ти кажат името си. Въпреки бедността си (или може би именно заради нея) хората там изглеждат щастливи. Според една инфографика, „Happy Planet Index“, направена от “MoveHub”  и публикувана в Business insider, индонезийците са една от най-щастливите нации в света и са значително по-щастливи от хората в САЩ, Русия и много европейски страни. Ако не го бях видял с очите си, сигурно щях да се изсмея на това проучване – хора от развиваща се страна, с условия на живот много по-ниски от нашите, по-щастливи от богатите страни? Всъщност защо не? Макар щастието да е субективно, почти всички индонезийци, с които се запознах, поне привидно изглеждат щастливи. Те имат малко, но го оценяват и са доволни, че въобще го имат. Мюсюлманската религия ги учи на смиреност, доброта и семейни традиции и това са неща, на които хората там държат много.

4Но нека се върнем към изкачването В началото на пътя бяхме ентусиазирани, защото чувството е неописуемо – намираш се на другия край на света, вървиш из гъстата растителност по склоновете на вулкан, който може да изригне всеки момент, а над теб са едни от най-ярките и красиви звезди, които си виждал през живота си, при това коренно различни от тези над родния ти дом. Разбира се, не след дълго ентусиазмът ни, освен на двамата опитни планинари, секна и беше заменен с борба за всяка глътка въздух. Повечето от нас не бяха в добра физическа форма, която да позволява това изкачване и затова и не всички успяха да стигнат до върха. На всичкото отгоре за подобно изкачване трябва сериозна екипировка, която ние нямахме. Но тази информация от туристическата агенция, организирала изкачването ни, очевидно решиха да ни спестят, явно за да не се откажем. И казано честно, като гледам назад сега, не мога дори да си представя как е било възможно да направим това, което направихме.

8Да се каже, че пътят до вулкана за неопитни катерачи е труден, би било несправедливо. По-скоро за такива като мен подходящите думи са адски, ужасяващ, нечовешки. Дори редовните планинари сред нас, които взеха пътя далеч по-лесно, казаха, че досега рядко са се изкачвали на подобен терен, включително по пътеките към Мусала. Пътят е дълъг, тесен, стръмен, хлъзгав и опасен. Освен това целият е осеян с вулканична пепел и пясък, благодарение на която правиш една крачка напред, две – назад. А ние го изкачвахме буквално посреднощ, единствено на светлината на фенерчетата си. Беше тежко, на някои им стана лошо, други се паникьосаха, а пътешествието сякаш нямаше край. Мерихме прецизно всяка крачка и всяко движение, защото в непрогледния мрак всяка грешна стъпка можеше е фатална. Вървяхме две минути и почивахме още толкова.

Не след дълго се разделихме на три групи според темпото с тримата водачи. В първата бяха опитните планинари, които вървятаха бодро напред, във втората бяхме аз и фотографът, чиито прекрасни снимки илюстрират този текст, в третата бяха останалите шест човека, които вървяха на поне 10 минути зад нас. След часове изкачване, бяхме уморени и изтощени до краен предел, но достигането на върха, вече беше станало въпрос на лично предизвикателство, гордост и самодоказване.
6Междувременно, в дългите часове на изкачването и с малкото думи, които знаеше на английски, нашият планински водач, местен човек на име Манер, затвърди впечатленията ми за индонезийците и тяхното възприятие за живота. Въпреки че изглежда по-възрастен, той се оказа на 29 години. Слаб като клечка, облечен в дрипи, но въпреки това е най-пъргавият, жилав и издръжлив човек, който съм виждал някога. Работата му е всеки ден, когато има туристи, да ги води през дългия и осеян с опасности път към върха на Мерапи. Неблагодарна, опасна и тежка работа, за която получава жълти стотинки. На всичкото отгоре му се налага да мъкне след себе си мудни, бавни, неопитни и непрекъснато мрънкащи за почивка туристи като нас. На него изкачването на върха му отнема около 2-3 часа, а на нас – 10. И въпреки че беше цяла нощ и цяла сутрин с нас, че му отнехме много повече време, отколкото беше очаквал – той нито един път не се оплака и винаги беше до нас, когато имахме нужда от ръката му.

DSC_4682По време на пътя и кратките ни разговори, Манер ми разказа за живота си. Освен като водач, той обработва семейните земи, които не са много, но стигат за изхранването на семейството му. Казва ми, че е благодарен за това, че може да посреща изгрева на върха на Огнената планина. За това, че семейството му е живо и здраво и има с какво да се храни. За възможността поне три пъти седмично да диша планинския въздух и да се любува на гледката. Че може да поддържа тялото, душевното си равновесие и тонуса си. Че живее в малко китно градче, сред природата, далеч от забързаното и поглъщащо ежедневие на цивилизацията. Той няма големи амбиции, скъпа кола, страхотна кариера, прекрасен апартамент и сигурно едва ли някога ще излезе далеч от селото си. Но Манер е усмихнат и доволен от живота си.

7
След много вървене и не чак толкова много разговори около 5 часа сутринта стигнахме на платото – точно под върха. Почти смазани физически, за първи път от началото се събрахме цялата група. Целите измачкани, изтощени, зачервени, жадни и гладни. Извадихме последните си хранителни запаси, които поделихме, запалихме огън и изчакахме да изгрее слънцето. Тук обаче нямахме късмет – по принцип от вулкана се отварят неописуеми пейзажи, но точно този ден имаше облаци и мъгла и ние не успяхме да видим нито изгрева, нито по-голямата част от гледката. Въпреки това, пейзажът предизвикваше страхопочитание и възхита. След като слънцето изгря, водачите ни предложиха да продължим нагоре или да се прибираме, но ни предупредиха, че било „по-трудничко“. Четирима от групата решиха да си ходят, но за останалите покоряването на този връх вече беше станало повече от обикновена разходка в планината. Обратен път нямаше.

2Не беше „по-трудничко“. Беше кошмарно. Само на няколко метра от платото, на височина над 2000 метра, излезли от завета на по-малките планини наоколо, се сблъскахме с най-жестокия вятър, който аз лично съм усещал някога. Вятър толкова могъщ, че на няколко пъти успя да събори 100-килограмовото ми тяло на земята. На моменти придвижването към върха беше невъзможно, а вятърът носеше със себе си огромно количество прах, пръст и вулканична сяра, която влиза в очите и те кара да ревеш и да не можеш да виждаш, която влиза по дрехите, в носа, в устата и в ушите. Сила, толкова могъща, че те превръща в едвам кретаща, сополива, ревяща и плюеща купчина месо. Сила, която те кара да се чувстваш невероятно малък и слаб. И тя не само че не спира, но колкото по-нагоре отиваш – толкова по-силна става.

12
А от един момент трудното ходене по пътеката, се превърна чисто и просто в скално катерене сред огромни количества изстинала вулканична лава, камъни и пръст. Ние не ходехме, ние пълзяхме. Склонът беше толкова полегат, че да стоиш прав на два крака дори за миг беше невъзможно. Трябваше едновременно да използваш и двата си долни крайника, и двете си ръце, и след само едно погрешно движение се търкулваш надолу, без да знаеш къде ще спреш. На моменти пък въобще няма къде да се хванеш и единственото, което можеш да направиш, е да си издълбаеш дупка с ръце. При това вече целият си мръсен, пълен с пясък, мокър, студено ти е, защото от 40 градуса си минал на 10, които се усещат като минус 10. Жаден си, гладен и изтощен до краен предел. Но единственото, за което мислиш, е как трябва да стигнеш до края, защото ако се откажеш – ще съжаляваш цял живот, ще си предал себе си и няма да си доказал, че можеш. В този момент в главата ти няма абсолютно нищо друго освен тази фикс идея.
10И след два кошмарни часа на придвижване като насекомо, на безкрайно изтощение, на огромна физическа болка и почти сломен духом… достигаш върха. И всичко си заминава, просто защото си постигнал целта си. Чувството е велико. Не подлежи на описание с думи. Защото само в този момент осъзнаваш какво е да победиш, да си се борил и да постигнеш целта си, въпреки всичко – да си успял. Щастлив! По безкрайния и уморителен път надолу разсъждавам за щастието, за това колко субективно, абстрактно и странно нещо е то. Как някои хора, живеещи в развити страни и имащи всичко материално, не се усмихват цял живот. Как други, блъскани от вятър, мръсни и уморени до смърт, са буквално на върха щастието.

3

Няколко дена по-късно се срещам с Будхи Казет, преподавател във Факултета по журналистика на университета в Джогджакарта Gadjah Mada (UGM). Неговият предмет няма аналог с тукашен и е свързан с историята, психологията и социологията, а според местните студенти той е един от най-добрите и ерудирани преподаватели във факултета. Г-н Казет е колоритна личност – прилича на тъмнокожата версия на Клаус Майне от Скорпиънс, пише книги и знанията му по всякакви теми за страната са огромни. Наред с многобройните ми въпроси за развитието на журналистиката и Индонезия решавам да го попитам защо всички хора тук са толкова усмихнати и наглед щастливи от живота си. Разказвам му за впечатленията си от минувачите по улицата, от гостоприемните хора в къщичката под вулкана, за Манер, за това, че знам, че генерализацията е неуместна и със сигурност има безброй хора в страната, които не са такива, но че все пак цялостното усещане е повече от оптимистично. За първи път в нашия разговор той прави дълга пауза и не знае как да отговори. Поглежда ме с почти насълзени очи и ми казва: „Животът на хората тук е като блус. Отвън те са красиви и усмихнати. Така са научени. Да показват щастието си и да крият несгодите си. Но всъщност отвътре има много болка и сълзи.“

 

Снимки – Денислав Стойчев

 

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Под МостаБарселона за 2 дни – танц на сетивата27.02.2019

Още от Под Моста

Под МостаВъзроденият спомен за Честър Бенингтън от Grey DazeМузика