Кино

За киното на ужаса

12.04.2022

Автор: Лари Хрисимов

,,Това, което ме плаши, е това, което плаши теб. Всички се страхуваме от едни и същи неща. Ето защо хорърът е толкова силен жанр. Всичко, което трябва да направите, е да се запитате какво ви плаши и ще разберете какво ме плаши.‘‘
– Джон Карпентър.

Благой Д. Иванов е български писател, издател и редактор. Водещ на петъчната рубрика ,,Киноафиш‘‘ в ,,Култура.БГ‘‘ и част от екипа на сайта ,,Операция кино’’, той е и страстен киноман. Откроявайки се като специалист по макабрените истории, с него се гмурнахме за кратко в кино света на чудовищното, за да отговорим на някои въпроси за един не толкова коментиран и спорен жанр.

Снимка: Стефан Димов

Вие сте един от малкото български писатели с ориентир към хорър жанра. Кое беше изначално вдъхновението Ви да се насочите към този път?

От дете си падам по „страшния“ жанр. Баща ми ме зариби по киното, а киното постепенно ме зариби по литературата.

През месец март излезе новият филм на Мартин Макариев – „В сърцето на машината“. По спомен, последната голяма българска хорър продукция беше „Вила Роза“ на същия режисьор. Как мислите, има ли у нас почва за такъв тип жанрово кино?

Почва има, стига филмите да не са дело на Макариев. Той е технически все по-грамотен режисьор, но художествено далеч не е на нужното ниво – поне според моите критерии за качествено кино. Колкото до „Вила Роза“ – той не само е последната, но може би е и единствената ни сравнително мейнстрийм продукция в жанра… което е жалко, защото е доста лош филм, а и защото явно ще имаме нужда от количество, за да успеем един ден да стигнем до качество. Моите надежди са в хора като Лъчезар Аврамов, Виктор Божинов и Валери Милев, а защо не и в някой, който тепърва ще се появи на родния кино небосклон. Иначе наскоро имахме нещо като иносказателен български хорър – „Януари“ на Андрей Паунов, който беше що-годе сносен филм, въпреки наглите заемки от разни кино класики.

В световен план на година излизат безброй филми на хорър тематика. Някои от тях виждат бял свят и в България. Но като че ли има един навик да се подхожда към тази тема деликатно, с предубеждение. Обичайните блокбъстър заглавия се нравят на масовия зрител, докато артхаус продукциите или даже по-трансгресивните примери, играещи си с табута и експериментални методи, се заобикалят. Един такъв пример е френско-белгийският „Титан“ на Джулия Дюкурно, удостоен със „Златна палма“, макар тежките критики и несъгласия по отношение на съдържанието. Присъствах на премиерата му на фестивала „Виенале“, където залата беше почти празна, тиха и изпълнена с известен шок. Каква е целта на тези филми според вас? Провокация, излишна показност или развинтено въображение?

Може би самата Дюкурно трябва да каже каква е целта – поне нейната лична цел като творец. Като ефект, филмът е дискусионен и трудно може да се хареса на всеки. Не смятам, че „Титан“ има някакво конкретно послание, но дори и да има такова – всеки трябва сам да го усети за себе си. За мен това беше преди всичко качествено трансгресивно кино с човешко отношение към героите си. Радвам се, че подобен тип заглавия разделят публиката, иначе щяха да са скучни и банални конфекции като глупостите на Джеймс Уан например.

На снимката : Джулия Дюкурно
Източник: APVianney Le Caer

В сборника с киностатии „Добрите, лошите и грозните“ (2017, изд. „Ибис“) пишете: „Киното не дискриминира. То обича своите герои и чудовища поравно. Публиката обаче нерядко страда от предразсъдъци – предпочита щастливия край и съкрушения злодей.“ В този контекст изскача любопитният въпрос по повод скептицизма към хоръра – имаме ли нужда от него, от страха и безпокойството, от ужаса… вместо щастливия завършек?

Малко съм раздвоен. От една страна, предразсъдъкът към хоръра ме дразни. От друга, може би именно този предразсъдък работи в полза на жанра и го прави все по-устойчив и креативен. За да се адаптира едно нещо, то има нужда от стимулация, така че нека приемем чашата за поне наполовина пълна. С девича кръв.

Всички фенове на филмите на ужаси несъмнено са минали през класики като „Сиянието“, „Заклинателят“, „Психо“, „Хелоуин“, „Пришълецът“ и др. След италианската хорър вълна, екстремното френско кино, съвременни режисьори като Майк Фланаган, Робърт Егърс, Ари Астер и Алекс Гарланд се опитват да революционизират жанра. Успяват ли да възвърнат тръпката на един дългогодишен почитател на съспенса и страшните истории?

Не съм сигурен, че се опитват да постигнат каквито и да е революции – по-скоро революциите, ако изобщо се случат, са страничен ефект на качественото и дръзко творчество, независимо за коя сфера на изкуството говорим. Споменатите режисьори обаче наистина са сред най-добрите в жанра в момента, но доколко значими са техните филми ще стане ясно едва след време. Подозирам обаче, че ще са посочвани като едни от най-големите. Поне част от тях със сигурност.

Кой беше последният хорър, който Ви изненада приятно?

Може би сериалът „Midnight Mass“ на Фланаган.

На снимката: минисериалът ,,Midnight Mass”, наличен в Netflix

Коя беше любимата Ви хорър книга като дете?

„Гробище за домашни любимци“ на Стивън Кинг. Тя ми е сред любимите и до днес.

През идните години се очакват интересни филмови адаптации – „Сейлъм‘с Лот“, „Вампирът“ и „Телефонът на господин Хариган“ по Кинг, рибуут на филма от 1987 г. „Хелрейзър“. Любопитна е идеята на Дарън Аронофски да екранизира разказа „Adrift“ на японския писател Коджи Сузуки, известен с романа „Кръгът“. Очаквате ли някой филм на ужасите с нетърпение?

Нямам търпение за „Crimes of the Future“ на Дейвид Кронънбърг.

Дебютният Ви роман „Мазето“ (2020, изд. „Сиела“) се радва на голям читателски интерес. Съществуват ли бъдещи планове за ново произведение?

Работя върху нещо в момента, но съм съвсем в началото, така че на този етап не мога да издам подробности. Надявам се, че ще успея да го приключа до края на годината, макар тази надежда да е по-скоро див оптимизъм. Книгата ще е доста различна от „Мазето“ – и като жанр, и като сюжет.

На снимката – Дейвид Кроненбърг
Източник: OnePerfectSourceTwitter

Това интервю се пише в късен час, повечето хора по това време са дълбоко заспали. Но все пак: за нощните птици може би е идеалният момент за писъци. Кой филм ще си пуснете, знаейки, че няма да останете разочаровани?

Мога по всяко време да гледам „Тексаско клане“ на Тоби Хупър, „Нещото“ на Джон Карпентър или „Денят на мъртвите“ на Джордж А. Ромеро. С времето не само не ми писват, но ми стават все по-любими. Ако трябва да си пусна нещо, което ми е пропуск, ще си наваксам с някоя ретро сеч на Марио Бава. Ако пък ми се прииска да рискувам с нещо ново, което върви по кината – ще се замъкна моментално на „Викингът“ на Егърс, който не е точно хорър, но е дело на един от най-важните режисьори, които се трудят в момента.

Главна снимка: Стефан Димов 

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Деница ДимитроваКино и избори: 7 филма за вота, който определя животи29.03.2021

Още от Под Моста

Боян СимеоновNEVEREST - историята зад 4444 морски мили гребане през АтлантикаLIFE