Литература

Забранени думи, забранена свобода

12.08.2021

“Цензурата – оръжие на бездарниците”. Това е заглавието на един от емблематичните “задочни” репортажи на писателя Георги Марков. Личност, жертва на една несправедлива система, на думите, които понякога носят сила, способна да отнеме нечий живот. Уви не само в световната, но и в българската история съществуват примери за хора, чиито думи носят смърт, пропилени години, изселване.

Георги Марков е само един от примерите за това как едно общество може да се обърне срещу своите най-велики творци. Такава е съдбата и на личности като Гео Милев, Радой Ралин, Димитър Талев и десетки други, чиито творби са унищожавани и спирани от разпространение. 

Днес ще разгледаме няколко български писатели и техни произведения, които са били подлагани на цензура. Всички те са обединени от едно – жаждата да се намери истината и да се покаже каква всъщност е действителността. А както пише Георги Марков в едно от есетата си, които чете по радио “Дойче веле”, “Ти си толкова скаран с действителността, като че си роден на друга планета и случайно си захвърлен тук”.

Всички писатели живеят в трудни времена – трудни, ако човек иска да бъде личност и лесни, ако човек е готов да загърби същността си. Имената, които са били забранявани, са много, но днес ще ви представим по-различните, нетипичните от тях. 

Гео Милев

Източник: Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“

,,Има много загинали поети в Европа и света. Но единственият поет, убит за поема, е Гео Милев’’(Пабло Неруда). Той изчезва безследно на 15.05.1925 г. след една малка справка, за която е извикан в полицията. Причината е скандалната за времето си поема “Септември” и множеството предизвикателни статии в сп. “Пламък” – издание, оставило траен отпечатък върху живота на създателя си и върху българската култура.

В разсъжденията си Гео Милев е новатор, често остава неразбран и дори днес са ни нужни поне 2 прочита, за да навлезем в света на неговите мисли. Чрез нещата, които създава, той сякаш изпреварва времето си. Те са твърде зрели за едно общество, което тепърва търси посоката, в която да се движи. Дори самият период, в който твори, е труден, защото е по време на социална и морална криза. 

Цензурата е постоянна – особено в сп. “Пламък”, което е с ясно изразено критическо мислене.  Една от статиите, в които Гео Милев прокарва вижданията си, е “И свет во тме светится”. В този материал той говори за “урагана”, който преминава през България, за предизвикалите го, за жертвите му – поезията и народа. Чуждата намеса в живота на хората не намира решения, а напротив – носи хаос, уплаха, несигурност. И в тази статия можем да опознаем какъв е Гео Милев, какво цели – да бъде до хората и да се бори срещу всичко, който пречи на културата да се развива. 

Друг важен текст е “Полицейска критика”, написан като реакция към спирането на предишния брой на списанието. Впоследствие обаче заради този текст и заради “Септември” е конфискуван и следващият. Между редовете усещаме гнева към навлезлия в страната “закон за преследване на идеите”. 

“Няма в света пожарна команда, която да може да угаси пламъка на мисълта” – това е един водещите мотиви в “Полицейска критика” и в живота на този гениален човек. 

Георги Марков

Източник: Анабел Маркова, Личен архив

Срещата с Георги Марков е способна да промени изцяло светогледа на един човек. На мига се вдъхновяваме от смелостта му, от думите му, от това колко различен е той и като писател, и като човек. Загърбва всичко в името на едно по-добро бъдеще, но не спира да поглежда и назад, като доказателството са всички есета и репортажи, посветени на България. Носи я в сърцето си, въпреки че родната му държава участва в операцията по неговото убийство.

Неговият творчески и жизнен път е историята на човек, водещ сравнително добър живот, но който се отвращава от системата и това как тя властва над хората. 

В едно от есетата си, които създава в чужбина, той пише:

Лъжи се, скъпи мой, лъжи се все така необуздано, все така страстно се лъжи, защото лъжата ти дава много повече от истината, прави живота ти далече по-интересен, по-смислен, несравнимо по-богат, лъжи се, мили мой, докато можеш да си вярваш.

Лъжата е навсякъде около него – в книгите, в пиесите, в отношенията между хората, в работата… Това носи болка, отчуждение, желание за бягство. Във филм, посветен на Георги Марков, Димитър Бочев казва, че “в едно несвободно общество да се държиш като свободен човек, е много опасно”. Това правят и Гео Милев, и Георги Марков, и останалите личности, за които ще прочетете повече. 

В “Цензурата – оръжие на бездарниците” той е безкомпромисен, разкрива какво не одобрява в заобикалящия го свят. Цензурата е невидимият враг, който дебне отвсякъде. Тя потиска, пречи и докато светът се върти около партийното, “най-здравият съюз” ще остане този между “бездарниците”.

Наситен с емоции е и последният – “Чувство за непоносимост”. Той докосва, пренася ни в едни други времена. Заглавието на репортажа е описание на целия живот на писателя – от навлизането на социализма в България до напускането му и след това. 

Освен репортажите му жертва на “оръжието на бездарниците” стават и неговите пиеси. Една от тях е “Аз бях той”. А всеки, запознат с биографията на Георги Марков, знае, че тя е причината на 15.06.1969 г. да напусне България завинаги. 

Радой Ралин

Източник: Радой Ралин, Личен архив

Друга колоритна личност, отново творяща в този период, е Радой Ралин. Той е сатирик, писател, поет, отново човек, който не се спира да изказва мнението си. Пример за това е книгата “Люти чушки”. Заради директния си и ироничен поглед на действителността той е изселен в провинцията, а творбата е забранена. Властта обаче не успява да унищожи всички копия. 

В епиграмите си чрез народни мъдрости Радой Ралин обобщава през своята собствена призма как вижда българската действителност. 

Книгата е насочена към ръководството на БКП, затова и “Люти чушки” е забранена след издаването си. Неговият “лютив език” е твърде смел. В една от епиграмите си Радой Ралин пише “тежко му кой ни предизвика”. С липсата си на адекватни действия комунистическата партия в България прави именно това. 

Радой Ралин променя първоначалната си идея да обвърже миналото и настоящето чрез народните мъдрости и решава да ги трансформира. Така той успява да изрази своето неудовлетворение и неодобрение.

“Люти чушки” е извънредно издание на “Български художник” – издателство с профил, различен от сатиричния. 

Когато БКП разбира за сборника на Радой Ралин, го обявява за “вредно произведение”, което оклеветява. Чрез него той и илюстраторът (Борис Димовски) се самообявяват за врагове на партията и извършват “груба политическа грешка”. 

В друга епиграма той пише “Кой постъпва честно, не живее лесно.”. И наистина съдбата на всеки, дръзнал да се обърне срещу статуквото, е трудна. Наказани за издателството, директорът, работещите там и е нарушен нормалният ритъм на живот. 

Но нищо не спира Радой Ралин – “Нищо… и това ще понесеме!”

Блага Димитрова

Източник: Институт за литература

Една от най-любопитните български писателки, която “В страната на розите” копнее да се превърне в роза, но вместо това става “трън в окото на сляп сатрап” (“Автоепитафия”). Романът ѝ “Лице” прекарва 9 години в “затвор за книги” (помещение в сливенския затвор, в което са поставяни “вредните” издания). След издаването му са съкращавани десетки страници, заменяни са думи. Но дори екземплярите да са иззети, те продължават да се разпространяват сред хората тайно, от ръка на ръка. 

Още с публикуването си предизвиква общественото недоволство. В основата на сюжета е преподавателка по марксизъм, която в свободното си време провежда едно странно проучване. Чрез въпроса “Какво цените най-много в живота?” тя цели да се запознае с обществените нагласи. Отговорите, както се досещате, са разнообразни. 

Романът е обявен за скучен – не впечатлява със своите герои. Но всъщност човек обича творчеството на Блага Димитрова именно заради нейния стил на писане, заради героите ѝ и начина, по който ги изгражда тя. Нейният “претенциозен” език и нейните “пресилени” сравнения и метафори са причината писателката да има толкова голям успех и в българската, и в световната литература. 

Успехът на “Лице” се дължи и на това, че голяма част от читателите му се припознават в образите. Виждат, че не само тяхната съдба е тежка, особено в периода, в който се развива действието на книгата. Романът е един бунт, израз на мислите на една безкомпромисна личност, която не иска да мълчи. Най-естественият начин Блага Димитрова да изрази своите възгледи е чрез словото.

Димитър Талев

Източник: Институт за литература

Авторът на поредицата от исторически романи Димитър Талев също има интересна история. Неговият роман “На завой”, подложен на цензура, е всъщност първият политически роман в България. 

След 9 септември 1944 година животът му е коренно променен – изключен е от Съюза на българските писатели, арестуван е и прекарва месеци в затвора, като това не е еднократно. Тук се появява и периодът, прекаран в различни концентрационни лагери.

Романът си пише през 30-те години на миналия век, но е публикуван чак през 1940. Проблемите, които засяга в него, са актуални за този период. Едно изречение привлича по особен начин вниманието на хората – “И да знаеш, Минке, че последният комунист на планетата ще умре в България. Даже когато в Съветска Русия няма да има нито един жив комунист. Какъв народ сме, Минке, какъв народ…”.

И така друг признат днес български писател е отлъчен заради позицията си.

И докато по-голямата част от хората са направили избора си (да мълчат), тези личности решават да се опълчат. И дори творчеството им да е забранявано, отричано, днес ние сме тук и се учим от него. Четем думите и виждаме какво означава да сме хора с позиция, които не се страхуват да изразяват мислите си на глас, да действаме, а не единствено да възнамеряваме и никога да не се превърнем в промяната. 

Гео Милев, Георги Марков, Радой Ралин, Блага Димитрова, Димитър Талев не са единствените, които го правят. Примерите за хора, които не продават душата си, са много. Но те успяват да се откроят, да вдъхновят, да оставят нещо след себе си. Като пламъкът на тяхното творчество гори със същата сила – бурно, вечно, неугасимо.

Автор: Вяра Николова

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Ивана Хиткова„За бавното живеене и насладата от живота“ – светът през погледа на Светлозар Желев12.05.2020

Още от Под Моста

Боян Симеонов5 албума от юли, които трябва да слушатеМузика