Мекотата на камъка – Детелина Иванова и глиптиката

Глиптика се нарича изкуството за гравиране на художествени изображения върху скъпоценни и полускъпоценни камъни с висока твърдост. Датира отпреди 6000 години. Гравюрите са се ползвали от притежателите им като лични печати, накити и амулети. Поради материалите, които използва, глиптиката винаги е била изкуство за благородници и аристократи. Малцина са художниците, които се занимават с това древно изкуство.

Срещаме ви с Детелина Иванова, която се занимава с това древно изкуство от 2007 г. . Детелина е невероятно фин човек, истински творец, всеки досег, с когото е удоволствие за душата. Единственият камък, който Детелина не е гравирала е диамант, а всяко едно от нейните бижута е уникат и не е възможно да бъде повторено.  


Под Моста: Какъв път те отведе към глиптиката?

Детелина Иванова: Към глиптиката ме отведе доста криволичещ и дълъг път. След завършването на средното си образование, 13 години животът и работата ми нямаха нищо общо с изкуството.

Но срещнах човек, който видя нещо в мен и предложи да ме обучи, като първо настояваше да напусна тогавашната си работата. Обмислях го дълго, тъй като не смятах, че притежавам някакъв талант. Бях на 31 години. С много страх и съмнения започнах, но резултатите дойдоха бързо и станах по-уверена. После, с годините, камък след камък, осъзнах, че талантът е много малка част от целия път. Той е като закваската в хляба. Трябва да я има, но само с нея хлябът няма да стане. Иска се месене, много време за втасване, печене. Така е и в моето изкуство.

ПМ: Ти гравираш всичко на ръка, трудно ли е? Какви са предизвикателствата?

Постоянната серия от осъзнати провали в работната среда са много важни.”

Маестро Камджалов

Трудно? Да, в началото, докато чиракувах при моя учител (Борислав Рангелов), доста сълзи пролях. Нещата все не се получаваха както исках, а аз исках да са перфектни още тогава. Отделно се сблъсках с чисто женски неща като това вече да нямам маникюр, ръцете ми да са все сухи и да не мога да обуя един чорапогащник, без да го надърпам :))

А понякога се иска физическа сила за продължителен натиск върху камъка. Трудното е да се прецени степента на натиск. Една идея повече и е възможно камъкът да не издържи, инструментът да се подхлъзне, да надраска камъка или да се счупи.

Предизвикателство е да усетя доколко мога да отпусна ръката си. Предизвикателство е да видя образа в камъка. Предизвикателство е да намеря хубави естествени минерали. (На пазара вече е наводнено със синтетични камъни, които са неразличими от естествените.)

Предизвикателство е да си осигуря инструменти. Поради това, че малко хора се занимават с това изкуство, няма производство на инструменти специално за глиптика. Ползват се наличните за зъботехника, но те са крайно недостатъчни за постигане на острота на детайла. Налага се сама да си правя някои от инструментите.

ПМ: Детайлите са невероятни, как успяваш да ги направиш толкова съвършени?

ПМ: Изобщо не ги намирам за съвършени. В работата ми почти винаги съм пропита от вътрешно недоволство и самокритичност. Може би точно това ми помага да се развивам. Човек не трябва да спира, потънал в задоволство. Не се заблуждавам, че няма какво още да уча. Има детайл и изящество, които чакат да излязат на светло.

ПМ: Каква е магията, за да гравираш камъни?

ДИ: Като във всяко друго нещо – да правиш това, което правиш с любов, да си си на мястото. Най-добрата рецепта за магия според мен – талант, техника, работа, вяра, отдаденост… призвание. Когато това, което правиш е „твоето”, дори камъкът омеква.

ПМ: Какво те вдъхновява да твориш?

ДИ: Вдъхновява ме светът около мен – природата, историята, религиите, хората… Голямата ми любов е античното изкуство, затова и често използвам образи и сцени от Античността. Вдъхновение дебне от всеки ъгъл. Но камъните сами по себе си са достатъчно вдъхновяващи.

ПМ: Какво ти носи досега с изкуството?

ДИ: Изкуството ме балансира. Човек така е устроен и така си „подрежда” живота, че е като едно махало, вечно движещо се между полюсите на дуалността. Полюсите захранват една творба, но в баланса тя се ражда.

ПМ: Кои са любимите ти минерали, с които работиш?

ДИ: Всеки минерал има своето обаяние. За моята работа е важно камъните да не са прекалено пъстри, да имат необходимата твърдост (от 5 до 9 по Моос), да не са крехки. Аз се влюбвам цветово в нещата. В тази връзка обичам да гравирам тюркоаз, топаз, аквамарин, аметист, хризопраз, синьо-зелени минерали.

ПМ: Вярваш ли в това, че оставяш енергия в бижутата?

ДИ: Навярно. Самите минерали си носят енергията, а аз, намесвайки се в структурата им, неволно добавям и своята. Всичко е енергия. Затова е важно един творец да не влиза в ателието си, ако е в лошо настроение.

ПМ: Според теб какво е нужно, за да овладееш това изкуство?

ДИ: Чисти помисли и отказ от желанието да овладявам изкуството. Така позволявам по-скоро то да ме владее, да съм проводник.

ПМ: Казват, че глиптиката е изкуство за благородници. Защо?

ДИ: Така е, наричат глиптиката царското изкуство. През Античността камеи и инталии са били предмет на интерес от благородници и аристократи. Медальони, пръстени-печати, семейни гербове, портрети са се предавали на следващите поколения.

В наши дни гравюра от скъпоценен камък може да си позволи всеки човек с аристократичен дух. Това обаче не означава, че съвременните гравюри се оценяват по-ниско. Точно обратното. Днес това изкуство е рядко. В световен мащаб гравьорите на камеи и инталии са малко, а още по-малко от тях владеят технологията. Именно добрата технология различава гравирания камък от изящната и ювелирна изработка на камеята.

ПМ: Възможно ли е да изразиш всичко, което искаш с бижутата, които правиш?

ДИ: Не. Затова обичам да снимам, да меся хляб…

ПМ: Имаш ли любимо бижу/символ?

ДИ: През годините съм имала периоди с пристрастия към различни образи. Дълго време обичах образа на Медуза, после гравирах много сови, а Малкият принц ми е много любим. Обичам интересните бижута, с душа, както казват хората.

Моето любимо бижу ще е това, което ще пожелая да оставя на детето си.

ПМ: На какво те учи глиптиката?

ДИ: Учи ме на търпение, на смирение.

ПМ: За какво мечтаеш?

ДИ: С времето мечтите ми оредяха. И не защото съм ги постигала, а защото осъзнах безсмислието им. По-скоро ми се ще да имам повече възможност да пътувам, повече време за четене, йога… простички неща. А защо безсмислие ли?! Защото всяка мечта е насоченост. Всяка насоченост е твърдост. Всяка твърдост е пречка пред божественото да се прояви.

Има два реда от любим стих на Калин Донков, които обичам да цитирам, и които ме описват:

„ … да се засмея. Но тъй да се смея последен,

че да се чува как повече никой не плаче.“

ПМ: Къде могат да бъдат открити твоите бижута?

ДИ: Винаги предпочитам живия контакт с хората, но когато това не е възможно:

https://www.facebook.com/DetelinaCameo/

https://www.etsy.com/shop/DetelinaCameo?ref=profile_shopname

галерия-магазин GOTI, ул. Отец Паисий 17, Пловдив

Instagram

Емилия Найденова

е на 25 и е завършила специалност Българска филология в СУ „Свети Климент Охридски”. Интересува се от литература, култура, театър. Зад името й стои автор на две стихосбирки, млад мечтател, събирач на истории. Обожава да чете и пише поезия. Извън сайта работи като уеб мастър и учител по английски на малки деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to