„Аз съм Ева. И искам да ме разбереш. Чувствам се щастлива с живота си в тази момичешка стая. Това е моят период – превръщам се от дете в жена!“
Започвам с това, че Диана Маркова е изключително любезен и учтив човек, който имаше нервите да изтърпи нашето неколкомесечно туткане, в което най-сетне успяхме да стигнем до тази книга. Честта да прочета и рецензирам нейния дебютен сборник се пада мен. Някак си знаково, тъй като напоследък дебютантите в родната литература, чието творчество рецензираме, се падат все на мен.
„Момичешка стая“ (от издателство „Жанет 45“) е заглавие, което би привлякло интереса на доста читатели, но какво ще прочетат, когато разгърнат страниците на сборника? Сборникът не е моят тип книга, но произведенията на Диана определено носят заряда на един добър дебют, в който съм си отделил любими разкази. За да не останете с впечатление, че това е поредният български автор, който хвалим, е редно да отбележим, че сборникът все пак има трески за дялане – не защото е дебют, а защото Диана преди всичко е творец, но все още не е станала писател. А това е път, който е труден и неблагодарен. Но ние сме сигурни, че тя би се справила с извървянето му.
Сборникът на Диана Маркова е компилация от 15 натуралистични разказа, повечето от които носят дълбоко лични истории. Не ме разбирайте погрешно, не става дума за това, че авторката ни разказва случки от живота си, но текстовете носят силна нотка на лични изживявания и разочарования, с които биха се идентифицирали доста читатели.
Разказите на Диана са натуралистични и носят белега на живия живот, който ни дави в капана на собствените ни илюзии. Чрез творчеството ѝ си задаваме въпроса дали животът не е илюзорен и не го виждаме през собствения си изкривен прозорец на нашите представи?
Темите в разказите на Диана са модерни, тя ни разказва за „тук и сега“, като от време на време ни прехвърля в разказ за близкото минало или близкото и неясно бъдеще. През призмата на своя разказвач (млада жена или малко момиче) авторът ни разкрива своето презрение към кухия, ако пожелаете дори битов, начин на живот, в който сме затънали. Тя ни напомня, че живеем в свят, в който безразличието е това, което ни убива.
Понякога болните се научават да се чувстват добре от собственото си нещастие, започват умишлено да го навират в очите на останалите…
Разбира се, усещат се и авторовите опити за наблюдение, които не са обективни, а през очите на един млад и объркан човек, и начинът, по който той вижда и оценява даден персонаж, проблем или случка. Нейният светоглед е ограничен и не казва абсолютната истина, в което е и силата на разказите, тъй като аз като читател ненавиждам всезнаещите разказвачи, които с менторски тон поставят оценка над дадена тема или конфликт.
Най-интересното е, че извън съвременната проза част от разказите носят и сюрреалистичен привкус, което обаче е нож с две остриета. Героят рязко сменя гледната си точка, сюжетната линия изведнъж се губи и лирическият герой на Диана изпада в един „халюциногенен“ епизод, който носи много любопитни случки, но често води до пълна катастрофа – сиреч, объркан разказ, в който явно нито читателят, нито авторката знаят какво се случва. Това се наблюдава при по-дългите ѝ творби като „Баница“ и „Как аз не си купих червило“, които лично на мен не ми допадат и ги намирам за доста слаби.
Талантът на Диана се проявява най-силно при късите, „ударни“ разкази в сборника. Това са историите от две до максимум четири страници, които разчитат на неочакван обрат и честно казано изненадват доста приятно. Това са разказите: „Разказ за дъщеря ми“ – задължителна история за всяка бъдеща майка; „Радост“ – разказ, който хората, изгубили най-ценното от семейството, ще оценят, а може и да се разплачат; и може би най-любимият ми разказ от всички – „Момичешка стая“. Неслучайно дебютната антология се казва именно така. Макар и силно разказвателен, този разказ обрисува много детайлно и интересно какво означава да си човек на изкуството.
В стилово отношение нещата не стоят никак зле като за дебют. Диана борави с доста кратки изречения, което не е бира за всеки. В стила на писане обаче се усеща една наивност. Сякаш разказите са писани през гледната точка на малко момиченце, което не знам дали е умишлено търсен ефект, или се получава, защото това реално са първите стъпки на писателката в професионалното писане. И като стана дума за писане, то авторката определено не крие топлите си взаимоотношения с популярния български писател Калин Терзийски, който дори се появява в разказите ѝ. В един разказ той е загатнат просто като „господин К“.
Да си призная, не знам какво повече мога да напиша за дебюта на Диана Маркова. Реалната ми оценка е, че ако ви вълнува новата вълна българска литература, то би било редно да се отбиете до „Момичешка стая“, чийто етаж, уви, не е упоменат в разказа.





