Посветено на домашното насилие. Историите, използвани в разказа са истински, прочетени в различни криминални хроники. Всички действащи лица са измислени.

Късен есенен следобед. Разхождах се из Борисовата градина, без цел и посока, дълбоко вдишвайки хладния и влажен есенен въздух. В главата ми бе пусто – напълно в тон със заобикалящия ме пейзаж. Уморен от безцелно разхождане, седнах на една пейка и с тежка въздишка се загледах във връзките на обувките си…

– Здравей – каза ми Той, гледайки ме леко прегърбен и с ехидна усмивка – имаш ли десетина минутки?

Вдигнах глава и го погледнах с може би най-втрещения и изненадан поглед, на който съм способен. И не, не се окопитих бързо, както обикновено става в тези истории. Мислите в главата ми започнаха да препускат с такава скорост, че не можех да се съсредоточа върху никоя от тях. Разкъсван между десетки различни емоции, все пак отроних:

– Кой си ти?

Той се засмя. Не изглеждаше ни най-малко притеснен от моята изненада и първичен страх. Безцеремонно, с леко театрален маниер, се настани до мен, изпъна ръце напред и изпука пръсти, след което се завъртя към моя милост и с все същата широка и мазна усмивка, най-сетне ми отговори:

– Нима не ме позна, друже? – в очите ми прочете, че адекватен отговор няма да получи, затова продължи – Любо, от даскало, не ме ли помниш? Бяхме заедно от 1-ви до 4-ти клас. Седяхме на един чин?

Изведнъж ми проблесна. О, Боже, Любчо?! Най-мразеното, нечистоплътно и социално неадекватно хлапе в моя клас. Никой не знаеше защо той изглеждаше толкова мръсен и защо не можеше дори да поздрави с „Добър ден“, без да се разциври. Но зад вечно покритото с мръсотия чело се криеше невероятен ум. Това хлапе знаеше да решава квадратни уравнения още във втори клас. Аз дори нямах представа какво е това, мислех че е негова измишльотина. Седях до него, защото ми подсказваше. В замяна пък аз се застъпвах за него, когато му се подиграваха и скачах да го защитавам, когато някой искаше да го набие. Нищо повече. Така и не разбрах какво стана с него след 4-ти клас.

Сега ми се отдаде възможност да го огледам – прическата тип „първи номер“ едва прикриваше осеяния му с белези череп, черните му очи бяха хлътнали в ямките, а под тях лежаха дълбоки сенки. Беше „гъзарски“ необръснат, с пиърсинги на брадичката. Късите ръкави на тениската, която носеше въпреки хладното време позволяваха да се видят ръцете му, покрити почти плътно с татуировки. Ноктите му бяха изгризани почти до кръв. На върха на цялата тази прелест бе кацнала широката му усмивка, която разкриваше перленобели зъби, които стояха някак извънземно на фона на останалото.

– Хей, к’во ти стана, бе, човек? – Любчо ме бе хванал за раменете и ме разтрисаше – Не си казал и дума от две минути. Добре ли си?

– Супер! – казах с пресипнал глас – Просто ме изненада. На какво дължа удоволствието?

– Нищо, видях те, разпознах те и реших да ти кажа „здрасти“. Т’ва е всичко!

– Ааа, ми добре! – казах, правейки жалък опит да прозвуча щастлив от срещата.

Усмивката му угасна. Личеше, че не е очаквал толкова вяло посрещане от моя страна. Погледна надолу, задържа взора си там не повече от минутка, след което бясно вдигна глава и с яростен пламък в очите забоботи с плътния си глас:

– Така ли? Мислиш, че си повече от мен, само защото си завършил образованието си и имаш работа? Гледаш ме снизходително и се държиш като заложник в компанията на човек, който някога лицемерно си наричал „приятел“ само защото си можел да използваш. Знаеш ли, плюя на такива като теб…

При тези думи в лицето ми се разби солидна порция от споменатата лигава и топла субстанция. Макар да бях засрамен от себе си, скочих с ругатня и вдигнати юмруци и тръгнах заплашително към него. За моя изненада той не понечи да се защити, дори напротив – изпъна се като струна и затвори очи. Спрях:

– What the fuck, човече? Защо не се защитаваш? Или не бягаш?

Той отвори очи, погледна ме за момент сериозно и каза:

– Свикнал съм да ме бият за няма нищо. Така че, давай – пребий боклука Любчо, изкарай си го…Изобщо няма да се впечатля дори. Ако ми оставиш белег, ще го покрия с още някоя татуировка…

Минута по-късно седяхме отново на пейката и слушах как изброява произхода на белезите си. А те бяха много. И навсякъде! Най-плашещото обаче беше спокойният тон, с който разказваше историите си:

– А този ми е от баща ми. – Любчо показваше един от по-големите белези на главата си – Събуди ме една сутрин в 5 часа с ритници в корема. Беше пиян и крещеше, че нямало да стане мъж от мен, че съм женчо… или нещо такова. Накара ме да правя лицеви опори, като през цялото време натискаше гърба ми с крак и ме псуваше. Накрая ми писна, станах и му набих няколко шамара, след което той ми разби главата с лакът. Е, заслужаваше си – после две седмици не можеше да си сгъва ръката, болеше го и не можеше да ме бие.

Той се смееше злорадо. Този смях, в комбинация със смразяващите истории, които устата му бълваше една след друга, както и хлътналите му черни очи, караха студени тръпки да лазят по гръбнака ми и бях на път да си върна обяда. Но продължавах да слушам:

– Тези тук, на врата – виждаш ли ги? – Любчо беше изпънал врат и се въртеше, за да ми покаже няколко дълбоки резки от лявата страна на врата, малко под челюстта – Хванаха ме една вечер няколко пияни цигани. Знаеш колко много има в квартала, при това не по-зле от мен… Те решиха, че съм любовник на някоя си… оф, как беше… Флоринка, която явно беше гаджето на единия и ме тормозеха с въпроси, но това им омръзна бързо и преминаха към бой. Преди да осъзная какво става, се намерих вързан за стол в двора на някаква къща, а единият от тези двамата ме разпитваше за изгората си. Биеха ми шамари, а аз крещях от безсилие и виках за помощ. В крайна сметка извадиха нож и започнаха да режат. „Петия път ще е от ухо до ухо”, лаеше този дето ме разпитваше.

Погледнах врата на Любчо – там имаше четири резки… и половина. Стиснах силно очи и отново усетих как обядът ми се бунтува в стомаха. Преглътнах едно доволно количество слюнка и продължих да слушам:

– В крайна сметка реших, че вече съм пътник. Усетих как острието на ножа се забива за пети пореден път в кожата ми и затворих очи… само за да чуя дрънчене на метал и крясъците на мъчителите си. След един миг, който сякаш трая цяла вечност, отворих очи – бях в болнично легло, а около мен се бяха наредили няколко метъли. Оказа се, че изпращали единия от тях, който живеел в циганската махала, и като ме видели, се притекли на помощ.

Той млъкна за момент. Понечих да го попитам защо продължава да ми разказва тези истории и какво цели, но в същия момент той свали тениската си и се завъртя с гръб към мен. И тогава видях… кожата по целия му гръб беше деформирана и сбръчкана, сякаш белезите са се налагали и срасвали един върху друг. Преди да успея да отворя уста, той отговори на въпроса:

– Майка ми… От всички тя беше най-лошата. Биеше ме само с точилката и все по гърба. Когато баща ми започна да ѝ изневерява, си го изкарваше отново на мен… с включената ютия…

Повърнах…