LIFE

Коледа напук.

23.12.2020

Не позволявайте на празника да пропадне. Създайте го.

Скапана година беше. Ей така, генерално. Много хора си отидоха преждевременно, много неща пропаднаха, много концерти изгоряха, много пътувания не се случиха. Животът някак мухляса. Часовникът спря. Баровете изпозатвориха, ресторантите също, даже си имахме кордони на излизане от градовете и някакви хора се измъкваха през тях с фалшиви разрешителни, извадени от треторазрядна дистопия, която изобщо не е трябвало да бъде написана. Абе, изобщо – тежко. Светът свършва. Всичко е безнадеждно. Да, ама не е.

Спасението си е там. Ако чакаш някой да ти направи живота интересен, смислен, продуктивен – е, жалко, на никой не му се занимава. Обаче спасението е там, вътре. Честно. Изолация и не знам си какво! Ако ѝ позволим да ни събори, значи вътрешният ни свят е направен от, не знам, царевично нишесте? Оня ден прочетох някъде, че еди-коя-си от трите хиляди агенции за проучване на общественото мнение провела поредно изследване. Та в това изследване пишеше, че хората, ние, сме нямали коледно настроение, че сме били песимисти, че изобщо Коледа нямало да бъде каквато била преди. Хубаво. Има нещо вярно. Няма да се съберем с разширеното семейство, но Коледа (аз ли трябва да казвам това клише…) наистина е дух, чувство, спомен, миризма, нещо, което не може да се докосне, но което продължава да се връща. Коледа е вътрешна топлина, едно леещо се карамелено усещане за цялост, което обаче тръгва от самите нас. И пак се връщаме към оня вътрешен свят. Коледа е носталгия. И музика. Коледа е детето в нас. Коледа е въпрос на вкус. Да си създадем малко коледна магия, а?

Павароти няма нужда от представяне. Но тази музика? Ние имаме нужда от нея.

Изкушавам се да им викам кабеларки, ама вече не са кабеларки, а са сателитарки, дигиталарки и не знам още какво, но искам да кажа следното: направете си услуга и не ги чакайте да ви пуснат „Сам вкъщи“ с абсурден дублаж, от който не можете на спокойствие да си изгледате рекламите. Намерете го отнякъде просто. Изгледайте го. Посмейте се. Спрете телевизора, затворете лаптопа, за бога, хора, не гледайте новини за малко, светът ще продължи да се върти и без да го гледате. Дайте време на самите себе си. Коледното усещане малко по малко ще се прокрадне в проклетата година и ще се настани уютно до огън, парно, чаша горещ шоколад или с каквото друго се греете в лишения от сняг десетградусов декември, който допълнително ни подтиква към цинизъм и апатия. Сериозно. Изгледайте „Сам вкъщи“ и си представете, че навън е натрупал сняг. Аз го правя, защото просто нямам друг избор. След него изгледайте „Jingle all the way” с добрия стар Арнолд Шварцнегер от 1996 г., нищо, че е с оценка 5.5 в IMDB. Това пък съвсем не мога да си го обясня? Какво точно се търси в подобен филм? Претенции за награди ли? Реализъм? Стига глупости.

Весело е. Коледно е. Точка.

Това си е един от ония пълни с деветдесетарска носталгия коледни филми, изтъркани и втръснали, но забавни, глазирани, даже с капка простоват, но толкова необходим идеализъм. И носят коледното усещане, а точно това е целта им. И на този текст. А има една камара други филми като него, при това от същото десетилетие. Никога не съм бил фен на Тим Бъртън, обаче не мога да отрека „Кошмарът преди Коледа“, той си е любим на милиони. Или пък „The Santa Clause” с Тим Алън, който също ми е един от най-непоносимите актьори, но филмът отново си изпълнява целта. Вижте даже „Крампус“ от 2015 г., с оценка 6.2 в IMDB, който се движи по хлъзгавия лед между двата бряга на комедията и ужаса, но пък пак успява, даже със своите хорър наченки, да пресъздаде коледната емоция, коледния идеализъм. А и вътре има един прекрасен по мое мнение анимиран сегмент, който си струва да се види. Ако пък искате да се върнете по-назад, когато Коледа е била наистина магически празник, то несъмнено трябва да изгледате някои неща от 40-те и 50-те години на миналия век. Има нещо специално в американската Коледа, поне преди е било така. Сега не знам и не ща да знам дали е така. Но тогава, в златните години на добрия стар джаз, когато нещата в световен мащаб още не са се изпростачили и опошлили до краен предел, Коледа е вълшебство, което живее на екрана и често се чува през говорителя на чисто новото радио, което точно като коледния дух се промъква в домовете на американците. Първо за филмите.

Изгубили сте вярата си в Коледа? В света? В себе си? Нямате настроение? Лечението се нарича „It’s A Wonderful Life” и е от 1946 г. Няма смисъл да ви казвам що за година е това, но въпреки всичко, случило се едва година по-рано, въпреки ограниченията и неясното бъдеще, въпреки смъртта, вълшебството все пак изплува от американската душа и се превръща в безсмъртна коледна кинокласика. Или може би именно заради това. Прекрасната Дона Рийд, неописуемо красива, точно като самия празник, партнира на великолепния Джеймс Стюарт, който влиза в ролята на Джордж Бейли – мъж с големи мечти, закотвен в родното си градче, обичан, почитан, уважаван от всички, но неудовлетворен, с очи вперени в хоризонта, но с крака, здраво стъпили в бащиното наследство. О, не, няма да ви разказвам сюжета. Има едни такива филми, които гледаме само заради атмосферата. „It’s A Wonderful Life” не е такъв. Той е коледна магия и вяра в доброто, той е един голям шамар в лицето на цинизма, на безбожния капитализъм, на апатията, на липсата на вяра. Сценарият, за времето си, е страхотно оригинален и изпълнен с идеализъм, с красота, с добро и с ценности, които вече май не са супер популярни в нашето време. „It’s A Wonderful Life” предполага повече от едно гледане, не защото е свръхсложен и много заплетен, а защото сами ще го поискате. Наистина в началото филмът върви малко бавно, но е толкова автентичен, толкова истински, играта е толкова неусетна и безпогрешна, че нищо не подсказва годините му. Ако вече не съм ви убедил, вероятно няма и да успея, но пак казвам – изгледайте го. Вълшебен е.

И докато съм още в чернобелите времена (всъщност „It’s A Wonderful Life” има страхотна оцветена HD версия) се връщам и към “White Christmas” от 1954 г., озвучен от музиката на Ървинг Бърлин, за когото май съм ви споменавал в друг текст, и съвършено изигран от Бинг Кросби, Дани Кей, Вира-Елън и Розмари Клуни (която не е майка на Джордж Клуни. Леля му е. И е брилянтна). Бялата Коледа на Кросби също се фокусира върху доброто, върху вярата в човешкото, истинското, в любовта и в силата на музиката, в обаянието на танца, даже в красотата, която често присъства на екрана. Вира-Елън и Розмари Клуни влизат в ролите на сестрите Хейнс, които, заедно с танцуващите и пеещи герои на Бинг Кросби и Дани Кей, се опитват да спасят едно хотелче във Върмонт от фалит. С танц. С красота. С бяла Коледа. И този филм е надникване в едно отминало време, едно, според мен, по-хубаво време, някак по-чисто, черно-бяло време, в което масовото кино не бълва простотии на камари, а засища един неутолим човешки копнеж – този за вяра. Че всичко ще се оправи. Че нищо не е чак толкова лошо. Че красотата и любовта са достатъчни. И е така. Така е.

Тези филми трябваше да спомена, макар че са стотици. Намерете своя. Той е там. Но сега е ред на музиката. От няколко дни съседите ми ме будят с някакъв малоумен хаус, който започва да дъни в осем сутринта. Не разбирам такива хора и това не е опит за елитаризъм. Слушайте си хауса и транса, ама точно преди Коледа…сериозно? И после „дрън-дрън, нямам настроение“. Нормално. Разкарайте хауса и електрониката и забравете за малко за хип-хопа, за поп музиката. Коледа е времето на Елвис Пресли и Дийн Мартин и Франк Синатра и Ела Фицджералд и Луис Армстронг и Бинг Кросби и Майкъл Бубле и Боб Дилън и Джони Кеш, даже, макар че последният е малко по-специфичен. Поне аз не знам кънтрито да е супер популярно в България, макар че може да се намерят много общи неща. Както и да е.

Връзката между тези имена е, че всичките имат коледни албуми. И всичките са си направо задължителни в дните преди и след Коледа. Да, по време също. Както казах по-горе: има нещо специално в старата американската Коледа. Спокойно, не ангажирам никого с това мнение, мое си е. Но не можем да отречем милионите светлини, елхите, коледните манджи и десерти, цялостното усещане за нещо свято, което се спуска над земята, целия дух на празника, който обхваща всичко и всички, цялата празнична еуфория, която обхваща страната.

Има нещо в биг бенд вариантите на коледните песни, в електрическата китара и коледния дух, в трудния за описване, но лесен за усещане, глас на Елвис, който ти казва, че добрия Дядо Коледа иде в голям черен Кадилак, в кадифения Синатра, който веднага рисува картини на шейни и елени и сняг и виещ се пушек от комини, в чистотата на спомените на Бинг Кросби в „White Christmas“, която между другото има повече от 500 варианта откакто е създадена през 1947 г. Пак в ония години. Проклети години.

И нашата 2020 г. беше проклета. Спор няма. На някои тя се отрази пагубно, някои от нас изгубиха работата си, други – свои близки, а за това не мога да кажа абсолютно нищо смислено, нищо, което би премахнало тъгата. Трети изгубиха вярата в доброто. Но точно тук е мястото на Коледа. На традициите и ритуалите и празниците изобщо. Създали сме ги, защото имаме нужда от тях, защото една дупка в душата ни крещи за тях, защото без тях бихме се свили в някой ъгъл в очакване на последния удар на часовника. Коледа наистина е най-доброто време от годината. Сега, в тая скапана година, го осъзнавам още повече. Коледа идва и носи вярата със себе си. Коледа е вяра. Нищо, че е изгубила почти напълно връзката си с религията. Коледа е семейство и топлина, уют и красота, Коледа е мир и спокойствие. Коледа е, надявам се, досущ като Бинг Кросби, бяла. И се надявам за сняг. И се надявам, точно като белия сняг, Коледа да пречисти света. Може би наивно. Но това е вярата. Не я губете. И горе главата. Весели празници.

Главна снимка: Jasmin Schreiber / Unsplash

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Пламена КрумоваКакво е Коледа за всички нас?25.12.2013

Още от Под Моста

Деница ДимитроваКино и избори: 7 филма за вота, който определя животиКино