Със сигурност „Този търпелив лабиринт от линии“ (изд. „Колибри“) веднага има с какво да изненада – книгата с подбрана поезия и проза на Борхес в превод от Анна Златкова (излязла по повод 120 години от рождението на аржентинския писател) е всъщност малка книжка в квадратен формат и обем от 140 страници. Може би това създава усещане, че изданието е ювелирно, донякъде дори кокетно, особено предвид синьо-зеления цвят и деликатните природни мотиви, които Кирил Златков избира за корицата.

Малко по-късно обаче това впечатление е погълнато от общото за книгата – дали това не е по-скоро бележникът на човека, който е живял, за да може „Борхес да измисля своята литература, и тази литература оправдава моето съществуване“ (из „Борхес и аз“, стр. 33)? Ако се настроим така, то очакванията ни към нея се променят – след тази книга трудно можем да заявим (в случай че е първата прочетена), че вече познаваме литературата на Борхес, но сякаш опознаваме по-добре онова, вълнувало, тревожило и застрашавало човека, за да може той да пише своята литература.

А да се състави книга, която оставя подобно усещане, не е лесно, затова и не е случайно, че подборът и преводът са на Анна Златкова, която превежда Борхес още от 1979 г., когато той влиза почти скришом в антологията „Латиноамериканска фантастика“ с разказа „Кръглите развалини“. Тук тя показва много повече от умела работа с езика; ценни са най-вече изборите, които прави, за да сглоби един автопортрет с думите на Борхес (впрочем, неговата рисунка от 1975 г. е на разгъвката на четвъртата корица), и който той сам нарича „търпелив лабиринт от линии“. И е съвсем хубаво, че читателят не е оставен да се лута вътре сам – бележките под линия, на пръв поглед прекомерни за толкова малко издание, всъщност са покана да продължим нататък с онова, което той с години е трупал в паметта си.

Да разберем кои са нещата, човъркали ума му – какво са чувствали Цезар, Дон Кихот и Сервантес, Омир и Данте, Авел и Каин, Омир и Александър Македонски, какво е да обичаш два града и да си раздвоен в тази любов, да си умислен за смъртта на своите приятели, изплашен и озадачен от сбогуванията, замислен за онова, което остава след живота, убеден, че всички сме „само един човек“, който се е родил и е умрял, че историята на всеки от нас е историята на света, омагьосан от думите, но и строг към своите, обичал някога, загубил някога, безсилен пред хода на времето, пред загубата на зрението си, пред скритата сила на сънищата; да си човек, който се съмнява в Бог, но и вярва в Бог, вярва в историите, създадени от митологията, вярва във вечната нишка на легендата, в притежанието на миналото, във вечното търсене на това, което свързва хората; в мощта на думите.

Това е книга, която ни помага да чуем гласа му и да видим образите, останали в паметта му. Това не е непознат Борхес за онези, които вече са се срещали с неговата литература, но е искрен, уязвим Борхес, който е осъден да изчезне безвъзвратно и „само някоя частица от мен ще оцелее може би в другия“, в онзи, който е писателят. Затова е подходяща за първа среща, но и стои настрани от останалите му сборници. Може би защото в крайна сметка отваря вратата към това да разберем по-добре човека, създал писателя и писателя, обезсмъртил човека.