Конфликтите в „Селото“ на Никита Лалвани

08.04.2015

book-coverПреди повече от 10 години Никита Лалвани посещава уникални място, което остава в мислите й дълго време и води до написването на „Селото“. Държавата е Индия и става въпрос за едно нетрадиционно село. Границите му се охраняват, има си управител и жителите му имат вечерен час, а да и всеки от тях е извършил убийство. За да бъде допуснат някой до тези специални села трябва първо да е прекарал няколко години в обикновен затвор и да се е отличил с добро поведение, освен това трябва семейството му да се съгласи да живее там заедно с него. Нестандартните „затвори“ започват да функционират през 60те години на миналия век и се оказват невероятен успех, за целия период на съществуването им има само едно бягство и едно повторно убийство.

„Селото“ разказва за Рей, Серина и Нейтън – екип на BBC, който посещава селото-затвор Ашвер, за да направи документален филм за мястото. Лалвани описва заобикалящата ги среда майсторски. Картината е жива, наситена, докато четеш може да усетиш аромата,  да „видиш“ бягащите по прашния път деца. Главната героиня Рей е индийка, израснала във Великобритания. Кожата й е тъмна, говори хинди, храната и обичаите са й познати, но въпреки това не може да се впише в обстановката. Местните я гледат като „бяло момиче“, присмиват се на странния й акцент, а храната не й понася. „Рей се привежда напред, за да поговори със Зафар. Разменят няколко реплики на хинди и тя усеща, че в тона й се прокрадва нескрита почтителна нотка. (…) Думи като „моля“ и „благодаря“ си остават на английски, докато Рей говори, постоянно изникват и кичат разговора им, въртят се из изреченията й, като че ли тя поднася своя хинди като някакъв подарък за събеседника – подарък, за който той не е молил.“

Романът зачеква конфликта между журналистическата етика и отговорността да произведеш продукта, който се очаква от теб. Журналистите не са добре приети в селото, те наблюдават животите на хората, опитвайки се да влязат по-надълбоко в тях, да станат част от събитията и дори да произведат такива, но забравят, че те също са наблюдавани и оценявани.
„Тя усети леко пробождане от страх, мъничка уязвима дупчица в съзнанието като убождането за вземане на кръв, което беше наблюдавала току-що. Какво щяха да правят сега, да го снимат в реално време? Да продължат да снимат, докато чакат? Беше мъчително“

След като прочетох книгата се зачудих дали същия конфликт би се случил, ако индийски журналисти посетят английски село. Т.е. въпросът културен ли е, или чисто човешки и журналистически? Често докато записват Рей и Серина напомнят на себе си и на жителите на селото, че това се прави с добра цел „за да не се повтори“, „ за да се поучат другите от техния пример“, но с напредването на романа тези оправдания звучат все по-кухи и празни. Питам се какво би оправдало толкова сериозно навлизане в личното пространство и хора с каква психическа настройка биха го позволили, дали водещо е  желанието да помогнеш на другите, или това да те покажат по телевизията? Не бих могла да си представя някой да влезе в дома ми и да ме снима, докато провеждам важен разговор с децата си, но пък съществуват предавания като „Съдебен спор“, „Съдби на кръстопът“ и т.н., така че може би има хора, които са склонни да го направят.

Най-слабото място в „Селото“ са персонажите. Действията им често изглеждаха странни и необосновани, главната героиня Рей е в постоянен конфликт със себе си, с жителите на селото и с колегите си. Проблемът за мен беше, че не успях да харесам никого, и това не е толкова странно предвид факта, че всички бяха представени само с лошите си страни. Липсата на многопластови персонажи, притежаващи и добри и лоши качества се усеща силно.

„Селото“ е един добре написан роман с интригуваща история и голям потенциал, който обаче не успява да развие напълно. Лалвани не довежда до завършек мислите си за сблъсъка на журналистиката и неприкосновеността на личния живот, нито тези за срещата между две култури и завръщането към корените, тема, която Джумпа Лахири разгръща превъзходно в разказите си.

Прочетете ревюто ни за „Непривична земя“ 

Въпреки това авторката успява да ни запознае с нестандартен и може би революционен модел затвор, който не ограничава обитаващите го, а точно обратното – интегрира ги в обществото, доближава ги до семействата им, позволява им да водят нормален живот. Лалвани пише красиво и завладяващо – думите оживяват по страниците, танцуват в цветовете на пъстрите сарита, криволичат по населените тротоари, надуват бясно клаксоните, поемат дълбоко дъх, за да се насладят на аромата на хилядите индийски подправки.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Никол ПанковаЗа Нобеловата награда за литература, скандалите и носителите тази година17.10.2019

Още от Под Моста

Под Моста15 български групи и артисти ще развият своята музикална кариера в третото издание на програмата Музикален АкселераторМузика