Текстът на любимата комедия „Големанов”, която повече от десетилетие радва зрителите с присъствието си в театралния афиш на Театър „Българска армия” се появява в едно време, в което започва обогатяването на комедийния жанр в българската литература. Става въпрос за края на 20-те и нараства в началото на 30-те години на XX век.  Време, което се обвързва с икономически възход на страната ни, започва все по-широко да се търсят комедийни текстове, които играят важна роля в процеса на превъзмогване на чувството за ограбеност, катастрофичност и потиснатост след Първата световна война.

В този период се появява фигурата на Стефан Костов в родната ни литература, годините между 1926-1938 се оказват най-плодотворни за автора и за създаването на значителен брой български комедии. По-известни сред които „Златната мина” (1925г.), „Женско царство” (1931г.) – към днешна дата – Открита сцена „Сълза и смях” , реж. Мариус Куркински; „Скакалци” (1931г.)- днес постановката може да се гледа в Сатиричен театър „Алеко Константинов”; „Вражалец” (1933г.) – днес в Театър „Българска армия” .
„Големанов” една от първите комедии, която жъне огромен успех, поради своя актуален за времето си характер. Днес постановката е част от репертоара на Театър „Българска армия”, а в главната роля се превъплъщава Любо Нейков, който участва и в други две постановки от същия автор – „Вражалец” и „Скакалци”. Участват още Елена Петрова, Стефан Рядков, Мария Статулова, Светлана Бонин.

Текстът обръща поглед към загубата на морала и западането на човешките нрави, разобличава един „кандидат-министър” в Царска България и неговите метежи към бързо и лесно издигане по стълбицата на управлението. Идеята, да се създаде герой, който изцяло е отдаден на своите стремежи към придобиване по-висока властова роля не е случайна, тя е обвързана с психологията на българския народ, че от власт най-много и най-лесно се печели. „Големанов” е комедия за осмиване на нравите, а главният герой е превърнат в хиперболизиран образ на политическия властолюбец. Той изобразява част недъзите на следосвобожденското общество, а именно кариеризма, грандоманията и задкулисните игри. Разгърната е темата за общественичеството като средство за далавери и хубав живот. Големанов, подобно на Бай Ганьо ще се превърне в национален мит, който със своята абсурдност, грандоманство и политическо хамелеонство започва да обитава националното пространство .

Стефан Костов проектира в текста и образа на „Големанов” проблемът за издигането в политиката, това е една „министерска” комедия, която разобличава ниското интелектуално ниво на властимащите, една своеобразна игра на глупостта.

Началото на действието е ситуирано в работния кабинет на Големанов, в чийто интериор изпъква бюстът на главния персонаж. Бюстът се обвързва с идеята за култ, преклонение пред личността, но на каква личност? Големанов, който е примитивен в своята същност, но целта и стремленията му са той да е на върха, на      „най-високото стъпало…по-нагоре – небе”, да се причисли към политическия елит на страната. Сякаш в текста индиректно е представена формулата за властта и парите, а именно, че парите проправят път към властта, придобиването на власт довежда до повече пари и така завъртането на този цикъл създава един омагьосан кръг, който продължава да се върти и до днес.

Характерно за Големанов е разминаването между самооценка и действителност, както и между думи и дела, именно върху това се гради комичното в текста. Героят се обявява против партийно-роднинското ходатайство: ”Държава с роднинство ли се управлява?”, „…не търся подпора в роднинството”, но много бързо отхвърля казаното, когато се сеща за „живото звено” Баба Гицка, която ще улесни пътя му към министерския стол. Появата на „връзката”, която се оказва една глуха баба, довежда до редица комични ситуации, в които връх вземат вълненията на старата жена около излизането на „царската дума” ( от тук и култовата реплика„Сал, царската дума да излезе!”).

Големанов обича самохвалството и възхваляването, като пръв ласкател на героя се явява неговата дясна ръка, верният му паж – Енчо Горилков. През този персонаж е осмислена идеята за нищожния политик, политическия ласкател и мижитурка, който съществува благодарение на по-силните от него: „Ний по-дребните, се нареждаме край големите”. Бъдещият успех на Големанов кара Горилков да потърси отплата за вярната си служба: „ Сега ти ставаш министър, ти ме познаваш, цениш ме, ще ме наложиш”.

Балканската демокрация е припозната чрез актовете на корупцията, подмазването и измамничеството. Човешкото в комедията се идентифицира чрез властовите роли: „…министър Ангелов внезапно умрял…. и престанал човекът да бъде министър”.
Неизменно съпътстван от силното желание да се преоблече в нов, по-висок социален статус, главният герой е готов да се приспособи към всяко министерство, което му бъде предложено, било и то „най-мършавото”- Министерството на просвещението. Образованието, просвещението и културата вероятно не са били приоритетни теми в политиката и по онова време, в което Костов пише своите комедии. В текстовете на комедиографа преобладава темата за невежеството в духовния свят на героите, представители на местния и държавен елит. Големанов неведнъж изразява пренебрежението си към науката „ науката може да почака…политиката не може” „… счупена пара вече не давам за твоите науки”,”важни държавни работи, не ми мътете мозъка с вашите читалища”.

Езикът на Големанов е средство за неговото разкриване, преобладават речите, в които героят се самопровъзгласява за министър: „народът ме е избрал да го управлявам и ще го управлявам…”. Големанов смята, че министерството му принадлежи по закон и по право „няма да оставя да ми грабнат министерството”. Превърнал се в главнокомандващ в дома си, според героя властта се изразява в заповеди и разпоредби: „дай ми да разпореждам, да заповядвам, да управлявам”. Комедиографът реалист разкрива същността на своя герой, неговите болни амбиции и неудържима страст към политическо израстване, само с една негова реплика: „Хубаво е да си министър, дявол да го вземе! Власт…чест…слава”. Властта, честта и славата са видени като благата, които съпътстват министерската длъжност, от които главният герой иска да се ползва.

Монологът на Големанов пред собствения му бюст представя „вживяването” и възгордяването на персонажа в ролята на министър: „Ех, приятелю, ти си все старият, същият, аз не съм вече същият. Сега инак мисля, инак приказвам,инак стъпвам, по-инак ме гледат хората…Чудно нещо е това властта…” – това е една своеобразна трансформация на героя под знака на властта.
В интернет пространството могат да бъдат открити откъси от постановката от 1966 г, в която участват Георги Калоянчев – Големанов, Георги Парцалев- Енчо Горилков, Стоянка Мутафова – Баба Гицка. В тези кадри присъстват по-голямата част от цитираните тук реплики. Не мога да крия, че докато писах този текст често ги гледах, за да е вдъхновявам.

Големанов се превръща от политически измамник в началото в политически измамен във финала на комедията. Възприел ролята на „министър Големанов”, в която той сам се поставя, внезапно появяване на новина за подадената оставка на кабинета, довежда героя до момент на ярост и чувство на ограбеност.

Автор: Жанета Докторова