„Погребаният великан“ (издателство „Лабиринт“) на Казуо Ишигуро заема особено място в неговата литературна биография, към която британската критика е прибавила определения като „най-добрия и оригинален писател на своето поколение“. Може би по-скоро експеримент, отколкото оправдаване на тези думи, последната книга на английския писател с японски произход се лута в полето между смелостта и безразсъдството с липсата на жанр и стил, който читателят припознава като автентичния Ишгуро от „Остатъкът от деня“ и „Никога не ме оставяй“.
Романът отвлича в опустошения свят на Великобритания след управлението на крал Артур. Тук обаче не трябва да се очаква историческа достоверност, нито усещането за пълнокръвно обрисувана епоха – „Погребаният великан“ е комбинация от митология, приключенски роман, фантастична приказка и басня, в която физическият свят като че ли е толкова накъсан, колкото са спомените на главните герои.

Аксел и Беатрис са възрастна двойка, над която тегне проклятието на колективната забрава, обзела саксонци и англичани след края на зверствата и войната. Лишени от памет, двамата се доверяват на усета си и напускат своя дом, за да гонят бледия спомен за техния син, който ги чака в село, на няколко дни път от тяхното. Тук може би идва противоречието, което не успява да накара читателя на романа да го хареса съвсем – срещите с почетни рицари, младо момче, ухапано от орк, зловещ дракон и зли монаси не са описани с подробностите и майстворството на един фентъзи писател, но на тях не трябва да се отдава и онова значение, което те биха имали в един роман с претенции към този жанр. Те служат по-скоро като алегория, като щрихи, които да обрисуват и допълват общия смисъл, а именно човешкият стремеж към спомена, неговата сила да преследва, да заглушава, да руши, да отчуждава, но в крайна сметка да остава единственото, чрез което човек може да се открие и опознае.

Въпреки противоречивата си същност, последният роман на Казуо Ишигуро всъщност замисля неусетно, като басня с много значения и поуки – за войната, превантивното отмъщение, успокоението от самобичуването и религията като оправдание за грях. Във времето след тях може би най-големият дар е мъглата на забравата, но колко време ще остане погребан великанът на омразата, когато я няма прошката?