Спиране на едно такси, отваряне на врата, сблъсък със случаен минувач, пръснати по тротоара хляб, яйца и мляко.
Не, това не са начални кадри на романтичен филм, а първата срещата на Мишел и Линда в романа “Сияние на жена” на френския писател от руски произход Ромен Гари. Единственият автор, спечелил престижната литературна награда “Гонкур” два пъти. Първият път като Ромен Гари през 1956г. за романа си “Корените на небето” и за втори път през 1975г. под псевдонима Емил Ажар за “Животът пред теб”.

“Сияние на жена” (ИК “Леге Артис” ) e роман-сентенция, пълен с наглед случайни реплики и диалози, в които всъщност се крият вселенски истини.

За своите скромни 115 страници, той е пълен с лирически отклонения за вечни теми като любовта, смъртта, отчаянието и дълга към щастието. Роман, който трябва да четеш с молив в ръка, защото изпитваш необходимост да подчертаваш на всяка страница по нещо. Роман, който трябва да четеш сам. Да го започнеш късно привечер и бавно да осъмнеш с героите, за да преминеш през душевните им терзания заедно с тях.
Две съпружески двойки, белязани от смъртта.
Двама обречени и двама борещи се.
Мъж, обожествил болната си от рак съпруга, която подготвя самоубийството си и жена, намразила парализирания си съпруг, виновен за смъртта на дъщеря им.
И една нощ, в която се случва всичко на фона на змийското влечугоподобно смрт, смерть и smierc.
Морално ли ще е Мишел да уважи решението на съпругата си Яник да умре с достойнство?
Ще спази ли обещанието си към нея да обикне отново друга жена?

Катастрофата причинила смъртта на дъщеря им оставя Ален – физически недъгав, а Лидия душевно разнебитена. Общата мъка достатъчен повод ли е да продължат да бъдат заедно?

Достатъчно ли е и за Мишел и Лидия да са нещастни поотделно, за да бъдат щастливи заедно?

Авторът ревностно пази героите си, техните истории се разнищват пласт по пласт по протежение на целия роман. Не научаваме нищо излишно. Всичко води към един предвидим край, но тук-там ни оставя по зрънце надежда за happy end, макар напълно да осъзнаваме, че тази история няма как да е поредната банална и сладникава мелодрама.

“Две безнадеждности, които се срещат, това може и да е равно на една надежда, но то доказва единствено, че надеждата е способна на всичко.” – казва Мишел и те кара да се зачудиш дали е прав.

Краят е отворен, кара те дни наред да продължаваш да живееш с историята на Мишел и Линда. Да претегляш всички възможни пътища, по които е можело да бъде тръгнато, да се опиташ да влезеш в кожата на всеки един от героите, да погледнеш към общата картина през неговата призма. И тогава стигаш до квинтесенция на тази книга, а именно –

„И не ви казвам, че човек не може да живее без любов – може – и това е най-гадното. Любовта е единственото имане, което нараства заедно с разточителството. Колкото повече давате, толкова повече ви остава.“