Актуалността на “Макбет” – Киномания, 2015

Снимка: https://en.wikipedia.org/; https://en.wikipedia.org/wiki/Macbeth_(2015_film)

Снимка: https://en.wikipedia.org/; https://en.wikipedia.org/wiki/Macbeth

Après moi, le deluge [i]

Винаги съм изпитвала смесени чувства към Шекспир – макар и величието му да е безспорно. Един от най-плодовитите писатели в човешката история, неповторим играч с думите и майстор на словото – буквално – та той измисля близо 2000 думи, които се използват в английския и до днес.

Първите ми спомени от него са с едно томче адаптирани за деца драми, последвани от спорадично четене в превод на великолепния Валери Петров и, за десерт, любовта към сонетите (в гимназията и вече в оригинал).

От няколко месеца, предвид шума покрай новите филмови адаптации, фокусът ми е насочен към Макбет –най-кратката, но може би най-кървавата драма на родения в Стратфорд на Ейвън колос на словото.

Фестивал „Киномания“. Залата в Дом на киното е почти пълна. Седнала съм на сравнително удобно място – пред мен няма кой-знае колко високи хора, нещо изключително важно предвид а) ниския ми ръст и б) не кой-знае колко впечатляващата амфитеатралност на салона. Светлините още не са загаснали, на екрана вървят трейлъри, хората не спират да шушнат, някои дори похапват – преглъщам всичко това, макар че ме изнервя. Дългата седмица е залязла, време е да отдъхна, дошла съм за душевен катарзис – защото това е целта на изкуството.

А Шекспир го умее.

Лентата най-накрая започва. Всички се смълчаваме, сгушваме се в себе си и се потапяме в случващото се на екрана, което ни повлича като водовъртеж от самото начало.

Снимка: https://en.wikipedia.org/; https://en.wikipedia.org/wiki/Macbeth_(2015_film)#/media/File:Cannes_2015_48.jpg

Първото ми впечатление (както винаги) е свързано с музиката. А в случая – с епичното ѝ въздействие в „Макбет“. Могъществото на композитора Джед Кърцъл се е просмукало във всяка фибра на 113-те минути – дори в тишината. Защото и тишината носи своята осанка.

Моментално сме сразени от кървавата битка, която Макбет, все още само тан на Гламис, все още покорно служещ на крал Дънкан, води срещу войските на Ирландия и Норвегия, и по-специално срещу изменниците Макдоналд и тана на Кодор. Сразени, тъй като не сме свикнали с толкова кръв, тъй като не си представяме войната такава – а тя е била точно толкова свирепа. Тъй като битките, които водим днес, са на галактики разстояние от онези тогава. На пръв поглед е трудно да вникнеш в света на Шекспировите герои – да, променили сме механизмите на справяне с битието, стремим се към цивилизованост. Но дали сме се очовечили? И тук неудобно се разместваме на столовете си, сещайки се за трагедията, покосила едва преди седмица Париж. Сещайки се за надписа преди прожекцията – „Ние всички сме Париж“.

Майкъл Фасбендър се справя брилянтно с изключителното предизвикателство да изиграе Макбет. Да влезе под кожата на обладания от съмнение, разкаяние човек. Да се слее с мъжа, в чиято глава е пълна със скорпиони. И да има смелостта да затанцува с тях. Очите му, усмивката му. Фанатизмът е порядъчно горчива чаша, но пък ужасно отива на Фасбендър.

Не си падам по типичния, архетипен, Евин образ на жената-изкусителка, на жената, въвличаща в грях, но лейди Макбет, изиграна от любимата чаровница Марион Котийар, е точно такава. Първите ни впечатления от нея – крояща плана си, съветваща Макбет да изглежда като цвете, но да бъде змията под него – са строго негативни. Но. Сцената в църквата, в която се покайва пред мъртвото си дете – онзи култов монолог, предъвкващ, смилащ знанието, че което е сторено, не може да бъде върнато назад. И болезнената истина: За да измамиш този свят, стани какъвто той е. Това ме кара да симпатизирам на лейди Макбет – защото грехът ни е присъщ като човешки същества. А нея не я е срам от него.

А Макдъф? Образът на предадения, на загубилия всичко – и то не поради собствените си действия (както семейство Макбет). Шон Харис не отстъпва с актьорски умения, макар и ролята му да не е толкова разгърната. Гневният, търсещ възмездие човек, ни е любим персонаж, защото – както споменах в началото – изкуството трябва да носи катарзис. А Макдъф беше катализаторът на личния ми катарзис по време на филма.

1

Снимка: https://en.wikipedia.org/; https://en.wikipedia.org/wiki/Macbeth

Брилянтна, завладяваща кинематография – цветовете, музиката, монолозите, актьорската игра. Като оставим епичния битков елемент на страна, броженията, страховете, ламтежите ни не се различават особено от онези на Макбет, Лейди Макбет, Макдъф. Все така се оплитаме от страст, алчност и неспособност да поемем дори себе си на раменете си. Сами си тежим и сами си носим страховете. Крачим – не, джапаме – през живота – тази „нещастна движеща се сянка, актьор бездарен, който се явява, измъчва и изпъчва своя час на сцената и след това изчезва.”

„Макбет“ е история, чието послание е важно и актуално. И заради това, че сме уморени от чудото, както е написал великият ни поет Рупчев, и заради Париж, и заради това, че сме изгубеното поколение на XXI век.

„На своето вълшебство не разчитай.”

Защото и най-голямото вълшебство няма да спаси душата на онзи, който предава сам себе си.

[i]„След мен и потоп“ – култова фраза, изречена от Луи ХV.

Автор: Габриела Манова

Още на Киномания, 2015: На поколението “Каръци” с любов

“Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна”

 

Под Моста
е независима медия, създадена от млади хора, занимаващи се с писане и журналистика. В сайта можете да намерите новини и изцяло авторска публицистика за култура и лайфстайл.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to