„Алексис Зорбас“ – уроци по живеене

zorbas„Алексис Зорбас“ (или „Животът и приключенията на Алексис Зорбас“ в оригинал) на Никос Казандзакис попадна в живота ми в много подходящ момент. Получих я от приятел – без повод, непоискан и неочакван подарък, но страшно нужен, за да разсее гъстите черни облаци, струпващи се периодично около главите на хората, които много му мислят.

Книгата проследява отношенията между млад, гръцки интелектуалец, почерпил основния си житейски опит от книгите и вглъбен във възвишени размишления за бог, съществуването и смисъла на живота, и възрастен, черпещ от живота с пълни шепи грък, на име Алексис Зорбас. Книгата е основана върху реалното приятелство между гръцки миньор на име Йоргос Зорбас и разказващия от първо лице Казандзакис. Съдбата среща двамата герои в пристанищно кафене, докато разказвачът чака кораба за Крит, където планира да зареже за известно време интелектуалните си занимания и да се отдаде на бизнес с мина за лигнитни въглища. Сякаш усетил точно от какво има нужда интелектуалецът, останалият наскоро без работа Зорбас безцеремонно се настанява на масата му и предлага услугите и миньорския си опит.

Двамата отпътуват заедно за Крит, където постепенно помежду им възниква едно изненадващо и необичайно, но истински силно приятелство. На острова те се настаняват в хотела на французойката Мадам Ортанс – застаряваща дама, която в края на живота си си спомня с носталгия и умиление за младежките си забежки с адмирали на Великите сили и османски паши. В хода на сюжета те се сблъскват с множество проблеми, които анализират под формата на диалог, провокирайки по този начин и мисълта на читателя.

Именно в тези диалози е и основната сила на романа. Той не е съвсем традиционен – да, основна сюжетна нишка има, но самото повествование е изградено от множество ситуации, в които личностите на двамата герои се разкриват. Поразителен е контрастът между физически младия, но неоценяващ радостите на живота разказвач, и възрастния, но ненаситен на живеене Зорбас, който постоянно и добронамерено, почти с искрено съжаление се опитва да отвори заслепените от прекалено мислене очи на приятеля си за простите неща.

Никос Казандзакис

Никос Казандзакис

Повечето книги имат една основна тема, около която се въртят разсъжденията на автора и следователно читателя. В „Алексис Зорбас“ тази тема е животът с всичките му нюанси – любовта, смъртта, храната, танците, жестокостта, виното, вярата, бог и дяволът. Може би има известна ирония в това, че книга ни учи, че не е много хубаво да бъдем книжни плъхове и животът не се намира в книгите. За тези, които нямат човек като Алексис Зорбас в живота си обаче, книгата е една добра алтернатива.

„Този човек — рекох си аз — не е ходил на училище и умът му не се е покварил. Много е видял и много е патил, отворил се е умът му, разширило се е сърцето му, но без да загуби първичната си смелост. Всички сложни, неразрешими за нас проблеми той ги разрешава с един удар, разсича ги като сънародника си Александър Велики. Трудно би се излъгал той, защото се опира целият, от главата до петите, на земята. Африканските диваци обожествяват змията, защото с цялото си тяло се допира до земята и по този начин знае всичките й тайни. Узнава ги с корема, с опашката, със слабините, с главата си. Допира се, слива се, става едно с Майката. Такъв е и Зорбас. А ние, образованите, сме глупавите птици на въздуха.“

Константин Николов
е 22, студент по “Право” в Софийският университет. Ако пиеше, след две бири или едно уиски бихте го чули да обяснява на всеки, достатъчно търпелив, за да го слуша, че животът и съществуването са в крайна сметка безсмислени и всеки опит да се убедим в противното е просто самозалъгване, необходимо за да оцелеем още един ден.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to