Повечето книги имат една основна тема, около която се въртят разсъжденията на автора и следователно читателя. В „Алексис Зорбас“ тази тема е животът с всичките му нюанси – любовта, смъртта, храната, танците, жестокостта, виното, вярата, бог и дяволът. Може би има известна ирония в това, че книга ни учи, че не е много хубаво да бъдем книжни плъхове и животът не се намира в книгите. За тези, които нямат човек като Алексис Зорбас в живота си обаче, книгата е една добра алтернатива.

„Този човек — рекох си аз — не е ходил на училище и умът му не се е покварил. Много е видял и много е патил, отворил се е умът му, разширило се е сърцето му, но без да загуби първичната си смелост. Всички сложни, неразрешими за нас проблеми той ги разрешава с един удар, разсича ги като сънародника си Александър Велики. Трудно би се излъгал той, защото се опира целият, от главата до петите, на земята. Африканските диваци обожествяват змията, защото с цялото си тяло се допира до земята и по този начин знае всичките й тайни. Узнава ги с корема, с опашката, със слабините, с главата си. Допира се, слива се, става едно с Майката. Такъв е и Зорбас. А ние, образованите, сме глупавите птици на въздуха.“

1|2