Защо обожавам (и ненавиждам) американските сериали?

07.08.2014

Ако заглавието на този материал ви звучи като есе на седмокласник… идеално! Точно така трябва да звучи! Защото тази част от поп-културния спектър, която имам намерение да обезкостя, филирам и изпека на бавен огън в следващите редове, сякаш се прави точно от такива – разюздани 13-14 годишни хлапета с бушуващи хормони и все още смеещи се като стадо хиени на това, че съученичката Мария е пръднала зверски в часа по математика миналата седмица.

Имам да направя едно тежко признание – аз обожавам американските сериали! И трудно трая останалите, с леки изключения („Кухня“ просто рулира, каквото и да си говорим). През всичките (май станаха десетина) години, които съм прекарал стотици хиляди часове с очи, впити в екрана/монитора/дисплея на телефона и съм изгледал над 200 сериала, родом от Обединените Американски Държави, съм забелязал някои основни похвати и елементарни „грехове“, които всички използват и извършват… с леки изключения, разбира се. Мисля си, че средностатистическият български седмокласник би могъл, възползвайки се от знанията, които сега ще изсипя на виртуалния бял лист, да си сглоби сам едно доста успешно серийно филмче. Особено ако разполага с поне една читава камерка и един забавен съученик за сценарист. Готови? Да започваме тогава!
Pic1Грях №1: Илюзията за реалност
Има един популярен мит, че по време на едно от първите телевизионни предавания (боксов мач), господата американци решили, че гледат през прозорец към някакво далечно място и започнали да чукат по вълшебното криво стъкло, за да видят дали боксьорите ще им обърнат внимание. Естествено, черно-белите пичове продължили да се налагат, необезпокоени от яростното млатене по кинескопа. Идеята за това телевизията да е своеобразен „джам“ (простете за френския) към друго място, обаче, се запазва и до ден днешен. Иначе нямаше да „видим“ атентата от 11 септември, войната в Ирак или онзи пословичен руски войник, който кълца безмилостно главата на военнопленник, заради когото имаме СЕМ. 🙂

Вижте още: Статията ни за глобалния феномен с американски произход, наречен „професионален кеч“

Любопитното е, че тази тенденция не се ограничава само с новините, а навлиза и в повечето сериали – някои от тях дори открито поддържат илюзията посредством реплики. Докато вървеше „Д-р Хаус“, над 40% от американците смятаха, че наистина има такъв лекар и гледат документален филм за поредния му сложен случай. В самия сериал на няколко пъти се споменава как Хаус има „по един случай на седмица“, а дупката от няколко месеца между отделните сезони се обяснява по реалистичен начин. Но за това ще поговорим повече в следващата точка.
Pic2Грях №2: Илюзията за време
Ако сте гледали повече от един американски комедиен сериал, ще знаете че повечето от тях следват стриктно основните празници в САЩ – Хелоуин, Денят на Благодарността, Коледа и Нова Година, Свети Валентин, Денят на Независимостта… За сценаристите това е дар свише, тъй като от 22 до 24 епизода, те вече имат цели пет, за които не трябва да измислят някаква основна фабула, около която да се върти епизодът. Примери – колкото искате: „Приятели“, „Всички обичат Реймънд“, „Фрейзър“, „Женени с деца“, „Напълно непознати“, „Двама мъже и половина“ и т.н.

Има обаче и един още по-мързелив, така да се каже, поджанр – „дисфункционални семейства“, класиката в който е известният у нас „Малкълм“. В този тип сериали обикновено наблюдаваме приключенията на „бедно“ американско семейство, което въпреки икономическата логика, живее в произволна „суб-урбанистична“ зона и отглежда поне две деца. Сценаристите на подобни телевизионни изхождения са още по-благословени – към вече установените пет теми за епизоди, те имат още минимум три – подготовка за училище, пролетна ваканция и завършване на училище. Евала! Именно тук продължавам прекъсната по-горе тема: промеждутъкът между сезоните се обяснява… с какво, според вас? Ами да – лятната ваканция на хлапетата!
Pic3Грях №3: „Следва продължение“
Всички ненавиждаме този надпис. Още по-гадно е, когато той дори не присъства, а епизодът (или в случаи като „Ориндж Каунти“ – сезонът) завърши с т.нар. „cliffhanger“. Това е метод, чрез който продуциращите сериала си връзват гащите (пак простете за френския) и ви ангажират да проследите и следващия епизод/сезон. Ще го илюстрирам така: в края на епизода някой замахва с брадва към врата на някого от главните герои. Виждаме движението, а на заден фон уплашения фейс на вече изпусналия се от страх нещастник. В точния момент, в който острието на дървосекаческото пособие трябва да осъществи контакт с крехката плът на евентуалната жертва обаче… черен екран, писък и край! Следва продължение…

Този своеобразен среден пръст обаче е една от причините да обожаваме сериали като „Breaking Bad“ (не мога да си избера нито един от нескопосаните БГ преводи, сори), „Живите мъртви”, „Герои“, „Бягство от затвора“, „Изгубени“ и т.н. Защото при тях работи. Къде подобен похват е използван кофти, ще попитате? Веднага казвам – „Семейство Симпсън“. В последния епизод на един от първите сезони, някой застрелва г-н Бърнс и зрителите тръпнат в очакване на следващия сезон, за да разберат кой точно, и дали отвратителният дядка е гушнал букетчето или не. Мат Грьонинг и компания обаче стигат доста далеч в показването на гореспоменатия трети пръст – правят от предполагаемото убийство на г-н Бърнс игра с публиката. Противно на логиката, целта не е някой да познае и да бъде награден, а да се проучи мнението на хората, за да бъде избран някой, когото никой не е очаквал да бъде убиецът – а именно малката Маги. Е, кажете че не е среден пръст?
Pic4Грях №4: Гласовете ви чувам…
Заглавието на тази точка не описва съвсем ясно това явление, но пък алюзията към класиката на Талев е готина, заради което го оставям така. Какво имам предвид? Има един любим на някои сценаристи похват, който лично на мен ми действа така, сякаш някой ми бърка в задника с чадър и след това го разтваря рязко. В началото на епизода, края му, а най-често и на двете места, главният герой разказва някаква предистория или вади поука от случилото се. В киното подобен похват хваща дикиш, особено ако гласът принадлежи на Морган Фриймън или Хъмфри Богарт. Тънката разлика е, че при седмото изкуство, разказвачът коментира през цялото време и усещането е като при четенето на добре написан роман.

В телевизията, за съжаление, подобни напъни най-често изглеждат не на място и сякаш изкуствено поставени там. Причината за това е, че повечето сценаристи бъркат разказвача с главния герой и повествователното описание с личното мнение. Има сериали, на които им се получава – „В средата“ и „Декстър“ са добри примери. В тях, макар главният герой да е разказвач, неговият поглед върху случващото се се различава достатъчно от показваното на екрана, за да има смисъл и за да вникнем в начина му на мислене. Има обаче цяла димяща купчинка заглавия, рядко просъществували повече от сезон-два, които се мъчат да вкарат тази интровертност и да създадат усещане за близост с персонажите… и си остават само с опита.
Pic5За финал
Само четири? Да, само четири! Тези са основните, всичко останало е второстепенно. Преди да ви оставя да се ровичкате „под моста“, ще кажа само още нещо. Ако случайно сте седмокласник и сте се почувствали окрилени (или засегнати) от увода на този материал – простете ми, на възраст съм вече. 🙂 Ако пък случайно намерите някаква полза от цялата тази вербална диария, толкова по-добре за вас. Каролев Аут!

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Боян СимеоновКак Game of Thrones превърна композитора си в рок звезда?29.03.2019

Още от Под Моста

българската музика през септември
Момчил РусевКакво се случи в българската музика през септември?Музика