Някъде в нетолкова далечното бъдеще човечеството е достигнало върха в своето социално-икономическо развитие – развитите европейски държави са се превърнали в народни републики, възнаграждаващи с блага най-висшата добродетел, даваща на носителите си претенция върху всички естествени или създадени от човека блага – Нейно Величество Нуждата. Хиляди километри на запад САЩ, последната крепост на капитализма и свободния пазар, бавно, но сигурно рухва в стремежа си да изхранва останалата част от света с хуманитарна помощ, докато отвътре я разяждат корупция, некомпетентност и същите процеси, докарали останалата част от света до просешка тояга.

Така изглежда светът в последния и най-обемен роман на Айн Ранд – „Атлас изправи рамене“. Ако сте решили да я започвате, трябва да знаете няколко неща – първо, книгата е над хиляда страници. Второ, книгата често се движи по тънката линия между художествена литература със силно философски характер и философски труд, облечен като художествена литература. Трето, въпреки някои критики, произхождащи от стремежа на авторката да не остане неразбрана от нито един читател, книгата си струва всяка секунда.
В мрака на антиутопичното бъдеще, в което държавата затяга убийствената си хватка върху свободната инициатива и малкото останали успешни индустриални гиганти, Айн Ранд ни дава образа на Човека – рационален, кадърен, с кристално ясна представа за собствената си стойност, с твърдо установени ценности и безкомпромисен пред лицето на действителността, овладял огъня до степен, че да го държи между пръстите си на върха на запалената цигара. В ъгъла на разума стоят последните предприемачи, способни да вдигнат страната на крака, начело с Дагни Тагарт, вицепрезидент на железопътна компания и Хенри „Ханк“ Риърдън, производител на стомана, изобретил след дългогодишен труд нова революционна сплав, чиито качества биха го направили фактически монополист на пазара на метал.

В другия ъгъл се спотайват в сянка античовеците – корумпирани бюрократи, социални паразити, хора, лишени от инициатива, които вярват, че е достатъчно да не назоваваш фактите, за да спрат да съществуват.

Конфликтът между двете групи не е физически, а морален, философски, в него се противопоставят фокусирана воля и безперспективност, стремеж към съзидание и безкрайно паразитиране, любов и радост от живота и животоненавист. Докато Дагни и Риърдън се стремят да възродят пламъка на индустрията в западащата държава, обаче, някои от последните кадърни предприемачи започват да изчезват един по един, сякаш до тях се е добрал някакъв вездесъщ Унищожител и те са се изпарили безследно.
Както вече е известно, философията на Ранд (Обективизъм) играе централна роля в романа. Въртяща се около личното щастие като най-висша цел, отричаща саможертвата и компромисите със себе си и фактите, тя не може да се побере в ревю, а и честно казано няма много място. За красноречивост Ранд използва елементарен похват, който в 99 от 100 случая би бил провал, но тук за огромна изненада работи – създава положителни герои, които, съзнателно или не, живеят по правилата на нейната философия и отрицателни герои, които са отблъскващи и гротескни и са пълна противоположност. Сива зона няма, защото според авторката всеки компромис между добро и зло е в крайна сметка зъл.

„Атлас изправи рамене“ е напълно способна да преобърне представите на читателя за икономика, пари, държавност, социална политика, благотворителност, саможертва, дълг към обществото, любов и секс и онази неприятна, но дълбоко набивана в главите ни от малки тенденция да се чувстваме някак гузни, че сме щастливи, когато някой някъде по света не е. Философските разсъждения най-често са представени под формата на диалози, монолози или размисли, които на моменти успяват да станат леко досадни със своята репетитивност като учителя, който повтаря едно и също, за да го разбере дори гаменчето на последния чин.
Въпреки спорадичната досада, която събуждат отплесванията от по няколко страници, обаче, стилът на „Атлас изправи рамене“ е изключително съвременен и изчистен откъм ненужно дълги описания. Действието се развива с адекватно темпо и нито една сцена не е проточена повече от необходимото.
Обикновено се въздържам от това да квалифицирам книги като „задължителни“ – изкуството си е изкуство и със същия успех мога да кажа на някой, който обича хляб, че задължително трябва да пробва кисело мляко. В случая с „Атлас изправи рамене“ обаче, ако не като цялостно художествено произведение, то тя непременно заслужа внимание с философската система, която изгражда.