„Надявам се, че във вашата страна не изпитвате проблеми със социалната система“, бяха едни от думите на Ребека О’Брайън преди прожекцията, на която продуцентката на „Аз, Даниел Блейк“ присъстваше. Изречение, посрещнато от публиката на София Филм Фест с горчив смях. Последна подобна реакция за вечерта, приключила с тишина и хора, които остават по местата си, сякаш ударени с мокър парцал. Очаквано, филмът на Кен Лоуч играе по чувствителни струни и няма как да е другояче, когато е засегната темата за малкия човек с голямо сърце, незаслужаващ несправедливостите, които съдбата му поднася.

Даниел Блейк е 59-годишен дърводелец от Нюкасъл, на когото се налага да преустанови работа заради сърдечни проблеми. Липсата на други доходи го кара да потърси социални помощи от държавата, която преди това трябва да прецени дали ги заслужава. Така започва и самият филм – докато текат началните надписи, слушаме диалог между главния герой и оценителя на неговото състояние. Служебното лице, сведено до монотонен глас, не говори на запис, но притежава същата роботизирана интонация, която го отдалечава от хуманността в служба на гражданите. Ситуацията щеше да е притеснителна без хумора в репликите на Блейк, чието търпение се изчерпва с всеки следващ въпрос.

Този случай е едва началото на сблъсъка на възрастния човек с бюрокрацията. Редът, по който Даниел трябва да мине по-нататък го заклещва в параграф 22, а с разкриването на нелепостите лентата постига очевидна критика на социалната политика във Великобритания. Чакайки на опашка, мъжът става свидетел как от институцията отпращат майка с две деца без да получат полагащите им се средства – изобличаването този път не е само към системата, а и спрямо нейните изпълнители. Социалните работници се придържат строго към правилника, слепи за сложността на живота, който не се свежда до регламентирани условия. При третирането на нуждаещите се по-нататък наблюдаваме още липса на разбиране, а рядката проява на такова е посрещната с предупреждение от по-висшестоящ.

Ролята на Даниел Блейк е първата драматична за стенд-ъп комика Дейв Джонс, който все пак разчупва образа в необходимите разведряващи моменти. Главният герой изпъква на фона на останалите от обкръжението си като единствения, който не прави компромис с честност и достойнство, за да се измъкне от положение. Затова и на него принадлежи най-силният момент в лентата, даващ нейното заглавие. Смелото и публично заявяване на позиция от страна на човек, който няма какво да губи, бива бързо потушено, но в краткия момент на отстояване заблестява неподправеното човешко величие. То е посрещнато с единна подкрепа от хора на улицата, които също се оказват безсилни пред установения ред.

Негова жертва става и Кейти, с която Даниел се запознава в социалната служба, а самотната майка на две деца постепенно се превръща в дъщерята, която Даниел не е имал. Хейли Скуайърс е силна и в двата полюса на играта си – решителна, когато иска да осигури всичко за децата си, и пречупена в моментите на слабост. Без да разчита на мелодрама или повече натурализъм, филмът въздейства чрез обективното предаване на факти и действия, резултат от сблъсъка с бедността. Именно те сами по себе си са достатъчно покъртителни, за да извикат сълзи. Заедно с това екранната палитра в преобладаващо сиво, синьо и кафяво създава приглушеност и приземеност.

„Аз, Даниел Блейк“ няма да ви забавлява през 90% от своите 100 минути, но през всички тях ще пробуди вълнение и емпатия. Призивът на Кен Лоуч по-трудно може да предизвика промяна в структурата на цяла една система, но със сигурност ще отвори сърцата на мнозина с осъзнаването, че когато няма по-висша помощ, сме загубени едни без други. Поставянето на мястото на героите не е трудно, не само заради пресъздаването им по достоверен начин, но и техните напълно реални позиции, в които всеки може да се озове. Светът има нужда от подобно напомняне и филмът го прави, като отмества идентифицирането ни с жертви на мащабни инциденти към такова с ежедневна житейска уязвимост. Нейната трагичност се пише скришом и затова остава пренебрегната, въпреки че има най-голяма нужда от внимание. Защото всички ние сме Даниел Блейк – за държавата просто номер, но за (и както) всички останали – хора, „нито повече, нито по-малко“.

„Аз, Даниел Блейк“ можете да гледате все още на София Филм Фест на:

22 март – Cine Grand Park Center – 21.30 ч.

23 март – Френски институт – Кино „Славейков“ – 20.30 ч.

25 март – Кино „Одеон“ – 18.30 ч.

27 март – Културен център “G8” – 20.00 ч.

29 март – Euro Cinema – 18.15 ч.