„България, тази вечна ерес“ – ревю

28.09.2017

„Най-истинското пътешествие не е просто търсене на нови пейзажи, а сдобиване с нови очи, за да видиш вселената през очите на някой друг, на стотици други, за да видиш стотиците вселени, които всеки от тях вижда.“
Валентин Марсел Пруст
„По следите на изгубеното време“


Откритият прашен път, саксофонът и ръката на любимата жена – това е нужно на главния герой в този документално-утопичен разказ, за да стигне там, накъдето се е запътил. Музикантът Калоян търси и открива, но не става въпрос за търсенето просто на някакво точно определено място, разположено във времето и пространството. По-скоро на някаква идея, на някакво познание, което се е концентрирало там.

За Калоян това кътче е Делфиново – малко селце, сгушено някъде между реките и планините на България. Никой не знае къде се намира. То е подобно на някаква българска Атлантида – легенда, предавана от ветровете и хорските усти в продължение на много години. Историята го свързва чак с времето на богомилите, а днес малкото утопично Делфиново се превръща в мястото, където един саксофонист-мечтател съсредоточава надеждите си и отправя погледа си – поглед на една нова порода хора, към която той принадлежи. Нейните представители искат да създадат свой собствен необезпокояван свят, далеч от клаксоните на автомобилите, шума на тъплпата и потракването на пазарските колички. Те умеят да прегръщат звездите с поглед и за тях танцуващият по лицата на хората огън е най-ценният миг на света.

Сигурно сте гледали много приключенски филми, в които героите се отправят на дълго и осеяно с предизвикателства пътешествие, за да изпълнят някаква мисия. Като Фродо и неговата задруга, които поеха по опасния път към Мордор, за да разрушат пръстена. Колкото и да е учудваща тази асоциация, в „България, тази вечна ерес“ на режисьора Вал Тодоров се случва нещо подобно, макар и по коренно различен начин. Тук задругата е съставена от двама влюбени, тръгнали на път, за да разрушат силата, с която ги притиска пръстенът на съвременната сива реалност, а предизвикателствата по пътя са собствените им съмнения, колебания и противоречия. Това е един почти реалистичен, духовен, философски, приключенски филм.

Един от героите във филма казва „Делфиново е по-скоро като оркестър, който знае как да импровизира без необходимостта от диригент“. С това сравнение лентата поставя множество въпроси. Имаме ли наистина нужда от правителства, държави, управляващи, институции и пари, за да живеем цивилизовано и спокойно? Може ли наистина да съществува усещане за това кое е правилно и кое не, или би настанал пълен хаос? Абсолютното отсъствие на йерархични институции за сметка на засиленото усещане за общност, отричането от собственост и липсата на пари вероятно звучи като рецепта за бедствие, но хората на Делфиново живеят в хармония и разбирателство в продължение на десетилетия, отделени сякаш със защитна мембрана от останалия свят. Те се намират същевременно вътре и вън от него.

„Просто сме прагматични – искаме да сме свободни и независими от прищевките и катаклизмите на световните икономически и политически процеси, но не и да хвърляме прекалени усилия само за да докажем, че сме херметично затворен космически кораб. По-скоро сме като умна амеба, която пропуска през обвивката си само това, което си струва.“

Музикантът Калоян, без да знае, е търсел Делфиново много преди да чуе за него. Търсел е идеята, върху чиито основи се крепи това място, още преди да направи първата крачка. Красивата танцуваща циганка Диана е началото на неговото приключение. Тя дали на шега, или не, му казва, че това място съществува и от този момент започва тяхното общо пътуване със споделена крайна цел. След всяка крачка от пътя си те се срещат с нови и различни хора – обединени „аутсайдери“, научават много за себе си и един за друг, карат се, обичат се, мечтаят.

На фона на пътешествието към Делфиново се случва и нещо друго – път в пътя – пътешествието на Калоян към Диана и на Диана към Калоян. Те делят прашните пътеки под краката си, преживяванията си, стремежите си, но в един момент посоките им се разминават. Освен разказ за търсенето и откриването на някаква светла идея, „България, тази вечна ерес“ е и разказ за търсенето и откриването на любовта, както и за нейното реализиране в условията на личните ни търсения. Моментът, в който Калоян и Диана се разделят, е моментът, в който търсенията им се разминават –

„Като гледам обаче Диана как подскача по пътеката надолу и си тананика нещо, разбирам, че чувството за срам и някакъв вътрешен провал е само част от моя вътрешен монолог, и не засяга Диана. Ако има нещо счупено, то е в мен, а не в нея. Ако има фалшиви тонове в нашата връзка, то аз ги свиря неволно, а не тя“. Но всичко това води до откритието, че дори пътищата понякога да се разминават, то в едно те успяват да се слеят – стремежът към другия. Калоян не може да се отдаде напълно на новооткритото, не може да прегърне здраво идеята, когато достига до нея, без присъствието на Диана. Без нея всички други търсения и посоки се обезсмислят. Животът в Делфиново се основава на споделянето, но и целта на Калоян има нужда да бъде споделена, за да бъде напълно постигната.

Заглавието на филма съдържа думата „ерес“ и у всеки зрител възниква въпросът каква е тази ерес и защо тя е обвързана с България. Ереста е всичко извън Системата. „България, тази вечна ерес“ е определен като филм за живота извън Системата, правен извън Системата. Калоян и Диана се срещат с различни в своя подход, но еднакви в посоката, към която са се отправили „еретици“ – жителите на Делфиново, Белите братя, анархистите, Диомед, случайно срещнатият във влака Иво.

Двамата спътници поглеждат през очите на хората, с които пътят ги среща. Понякога този поглед е спокоен, търпелив и съзерцателен като този на живеещите в Делфиново. Друг път е огнен, напорист и устремен като погледа на групата анархисти. Без значение през кои очи те съзират идеята си, крайната точка е винаги една – утопичната представа за по-различен, изкъпан от полепналата мръсотия на старите грешки свят. Идея, която е узрявала в мислите на много велики умове през годините, но която никога няма да изчерпа своя плам.

Пътят към Делфиново не е лек и необезпокояван. По него има завои, отбивки и тук-там камъни, които заплашват да преобърнат колата на целеустремеността на Калоян и Диана. Ореолът, който кръжи около Делфиново, е прекрасен и привличащ, но дали е траен? Просто експеримент ли е Делфиново, кратко вдъхновение или постоянна и възможна идея? След краткия изблик на авантюристично настроение и философски размисли под звездите съзнанието сякаш се връща към реалността и прибира крилете си.

„След няколко часа никой няма да остане тук горе, край очите на езерата, високо под похлупака на тъмносиньото небе. Диана и аз също трябва да си тръгнем. Няма друг начин. Не можем да останем сами тук в Рилската пустиня. Поредният празник отмина и всички си отиват спокойни, но според мен примирени, към баналността на ежедневното им съществуване.“

Що се отнася до качествата и особеностите на филма извън рамката на сюжета и посланията му, „България, тази вечна ерес“ е нещо, което няма да ви се случи да гледате често в киносалоните. Ето какво е жанровото определение на филма – игрално-документално, музикално-антропологично, научно-магично, еко-анархо-утопично пътешествие в релеф от 8 части.

Лентата е необичайна симбиоза от игрално и документално кино. Главните герои Калоян (Калоян Петерков), Диана (Тезджан Ферад) и Иво (Иво Желев) са изиграни от актьори, следващи определен сценарий, но всички останали лица, които виждаме пред камерите, играят самите себе си. Техните реплики не са режисирани. На зрителите са поднесени неподправените им вярвания и разсъждения. Филмът също така следва определена епизодичност. Развива се в 8 части, всяка от които има свое заглавие, означаващо различните спирки от пътя на Калоян и Диана. По този начин отделните моменти от развитието на действието са по-ясно разграничени, така че да се разпредели равномерно интересът на зрителите към всеки от тях.

България, тази вечна ерес“ не желае да преобръща света, нито пък си мисли, че може да го направи. Филмът цели да покаже, че има и алтернативни начини на съществуване на онези, които притежават достатъчно отворено съзнание и погледът им се простира достатъчно далеч отвъд границите на видимото и елементарното. Също че светът е шарен и необятен и го попиват не само нашите очи. И най-важното – подтиква ни да търсим и да откриваме – независимо дали идеи, пейзажи, хора, пътища или себе си.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Илияна Маринкова"8 минути и 19 секунди" мълчание преди края17.04.2018

Още от Под Моста

Под МостаВаружан Восганян представя романа си „Децата на войната“ в Пловдив и СофияЛитература