“8 минути и 19 секунди” мълчание преди края

Когато Слънцето загине, всеки един от нас има “8 минути и 19 секунди” преди да разбере. 8 минути и 19 секунди да си вземем сбогом с живота и с любимите си, да хапнем лъжичка черешово сладко, да видим последния залез, да мислим или не мислим как и кога ни предстои да се разпръснем в нищото.

Или да гледаме някоя от историите в “8 минути и 19 секунди, защото би било особено забавен акт на последна крачка встрани от логичните действия и някакъв вид съдбовна ирония. Времето няма да ни стигне за всички със сигурност, но може би поне за една. Коя си избирате?

“Обащиняване”

“8 минути и 19 секунди” започва с история за загубата. “Обащиняване” ни разказва за едно седемгодишно дете, едно кестеново дърво и едно опропастено спасение. През въображението на режисьора Петър Вълчанов виждаме само малка част от разказа на Господинов “Обащиняване”, но тя е достатъчна, за да си представим не само миналото, но и бъдещето на това дете. Филмът среща наивността и загубата на доверие, наситените летни цветове и тъгата на сивото детство. Неразбирането на възрастните не е врагът, а само обстоятелството. В лентата на Вълчанов може да не виждаме как умира едно дърво, но пък ще видим точния момент на смъртта на едно въображение.

“Лицата от последните дни”

Любомир Младенов превръща една страница от разказа “Лицата от последните дни” – част, озаглавена “Уморените” – в черно-бяла песен за самота. Уморена от самотата, уморена от опитите да я пребори, уморена от липсата на прегръдка е героинята на Светлана Янчева, която с играта си тук някак успява да надскочи дори блестящото си изпълнение в “Асансьор за пациенти”. Късометражният “Лицата от последните дни” е почти изцяло заснет в софийското метро, а това доближаване до ежедневието ни подсъзнателно ни подтиква да се намерим в очите на героинята на Янчева. Резултатът е плашещ.

“Кристин, която маха от влака”

Действието на дебютът на Теодор Ушев като режисьор в игралното кино започва в царството на БДЖ и приключва в царството на красивата наивност и странната любов. С “Кристин, която маха от влака” някъде в нас се ражда надежда, че може би Апокалипсиса, който филма търси, не е съвсем апокалиптичен. Ирмена Чичикова е махащата Кристин, а Китодар Тодоров – експертът по пеперуден размах. Диалогът им е мисловен, реакциите им са чистосърдечни. Чичикова и Тодоров създават усещане за чистота, за радост, за безгрижие, които умират преди дори да са започнали. А може би точно тук е апокалиптичното на лентата.

“Старецът и морето”

Надежда Косева режисира тази част. За своя старец тя избира Христо Димитров-Хиндо. Морето е край Резово, но нас ни вълнува повече последната българска къща там. Един старец, въпросната къща, много гордост и магичен разказ, който убива всякаква надежда, че “8 минути и 19 секунди” може да бъде гледан без няколко пуснати сълзи. Дъждът носи промяната и изпитва достолепието, сълзите на гордия човек показват честта му, а пукнатините в къщата му – разпадащия се живот. Всичко останало в лентата съществува някъде много далеч – не толкова от морето, колкото от Стареца – последният рицар, бранещ замъка си.

Продължава на следващата страница…

Страници 1 2

Илияна Маринкова

изучава журналистика в Софийския университет. Интересува се от всички добри проявления на киното, театъра и музиката. Обича кучетата и морето.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to