Кино

„Бащата“ между смъртта и жаждата за живот

24.08.2020

След дълго отсъствие на премиерни заглавия в афиша тази година „Бащата“ беше първото от месеци насам у нас. Преди да получи широко разпространение по кината поредният общ филм на Кристина Грозева и Петър Вълчанов спечели „Кристален глобус“ от Карлови Вари през 2019 г. и си тръгна като Най-добър филм и от фестивалите в Триест, Тирана, Сахалин (включително Избор на публиката) и „Златна роза“ във Варна, където беше отличен и за най-добър сценарий.

След толкова награди и завишени очаквания „Бащата“, за щастие, ги оправдава. Сюжетът на филма е вдъхновен от личните преживявания на Петър Вълчанов покрай загубата на майка му, а това се отразява и в достоверната динамика в семейните отношения на героите, около които се гради историята.

Всичко започва, когато Васил неочаквано загубва съпругата си, с която го свързва дългогодишен брак. Синът им Павел пристига на село за погребението на майка си, но се задържа по-дълго от очакваното, когато баща му започва да мисли, че получава сигнали от покойната Валентина и е решен на всяка цена да се свърже с духа ѝ.

За разлика от предишните два филма на Грозева и Вълчанов – „Урок“ и „Слава“, тук откриваме съвсем лека социална сатира, насочена към хорската наивност и тези, готови да спечелят от нея, както и неспособността на полицията да помогне, когато е необходима. В „Бащата“ темите обаче са по-лични, а макар и в сценария да е засегнат мотивът за живота след смъртта, централната тема е справянето с живота след загубата на близък.

Подобна човешка история изисква интимна атмосфера, каквато усещаме в присъствието на героите и техните конфликти със себе си и околните. Автентични са разговорите на съседите в селската къща, както и сцените, на които ставаме свидетели в останалите локации. Редицата кадри, заснети в кола, ни карат да се чувстваме част от действието и бележат някои от по-личните моменти с разговорите по телефона между Павел и неговата съпруга.

Своенравният Васил се превръща в двигател на историята и повлича зрителя в малките приключения на баща и син, които колкото и да бъдат отдалечени в нагласите си, се налага да намерят път един към друг. Напрежението градира с напредването на събитията и действията на двамата главни герои – своеволията на единия и благородните лъжи на другия, еднакво влошаващи ситуацията.

За комедийните моменти основен принос има Иван Савов като бащата с опърничав характер и неочаквани действия, които предизвикват смесени чувства. Тук ролите са обърнати и докато Васил има нужда от вразумяване, Павел е този, който се държи като възрастния сред двамата и зрителят няма как да не му съчувства. Иван Бърнев в главната роля участва във всяка сцена от филма, а тъй като публиката възприема сюжета през призмата на неговия герой, с естественото си изпълнение той успява да накара зрителите да се идентифицират с него.

Отношенията родител-дете водят до трансформация и у двамата персонажи. В опитите да се свърже с безвъзвратно загубеното, Васил рискува да загуби и връзката със сина си. Неизказаното стои както при Васил и Павел, така и поотделно между тях и техните съпруги. Във втория случай общото при двете двойки е паралелът с технологиите, а в него се оказва и ключът към отношенията помежду им.

Без излишен драматизъм финалът на „Бащата“ е достатъчно силен и трогателен, като доказва, че встрани от езотеричните увлечения някои неща не са случайни. Символиката на едно сладко от дюли затваря кръга на живота, а приемствеността в края придава цялост на повествованието. Така филмът ни напомня за онези житейски пътувания, по време на които всеки е можел да си спести излишни главоболия, но урокът от тях все пак не е бил напразен.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Наталия ИвановаНадежда и „Урок” за българското кино13.05.2015

Още от Под Моста

Деница ДимитроваПристрастяващата мистерия на „Отмяната“Кино