Макар да остават десетина дни до премиерата му по българските екрани, „Теорията на всичко” е сред най-обсъжданите филми у нас този месец. За това допринасят няколко неща – Стивън Хокинг е име, известно дори на хората, които нямат интерес в областта на физиката, всички трейлъри на филма бяха сглобени качествено и изглеждаха добре, а и петте номинации за „Оскар“, част от които – в най-престижните категории, също не са нещо, което може да остане незабелязано. Заслужено ли е цялото внимание, което получава лентата? Без притеснения мога да заявя – да, напълно.

Не е лесно да се направи качествен биографичен филм. Все пак художествените произведения принципно имат идея, носят предварително замислено послание, на което са подчинени съдбите на героите. А човешкият живот, дори животът на великите личности, не е подчинен на някаква идейна проблематика – той е серия от разнообразни, често противоречиви събития от възходи и спадове. Трудно е да разкажеш обективно истинските събития, като едновременно с това въплътиш в тях някакво художествено послание. Затова и голяма част от биографичните филми се провалят и се оказват или неточни биографии, или просто скучни филми. За щастие случая с „Теорията на всичко” не е такъв – филмът успява по изключително майсторски начин да избегне всички капани на жанра си. Заслугата за това принадлежи най-вече на три лица: режисьорът Джеймс Марш и актьорите в главните роли – Еди Редмейн и Фелисити Джоунс.

Вижте още: Нашето ревю за „Игра на кодове“

Джеймс Марш може да не е име, известно на широката публика, но британският режисьор далеч не е лаик нито в киното, нито в биографичния жанр. Преди „Теорията на всичко” Марш прави основно документални филми, като през 2009-а печели „Оскар“ за документалния биографичен филм ‘Man on Wire’. Именно на Джеймс Марш се дължи искреността и неподправеността на лентата. В ръцете на друг режисьор „Теорията на всичко” можеше много лесно да се превърне в сълзлива захаросана история за това как любовта побеждава всичко и преодолява всякакви прегради. Но изглежда Марш не може да разкаже подобно нещо – вместо това той ни поднася нещо нешлифовано, искрено и именно затова – хилядократно по-въздействащо.

„Теорията на всичко” е изключително красив, защото не се стреми към самоцелната красота. Историята не е изкуствено подсладена, нито изкуствено вгорчена, тя носи сладко-горчивия вкус на живота. И в абсолютно всеки момент зрителят чувства, че гледа историята на истински хора – не защото знае, че филмът е по истински случай, не защото е чувал името на Хокинг, а защото героите се държат като истински хора, а не като герои от филм. Обичат като истински хора, страдат като истински хора, преглъщат болката си като истински хора, сблъскват се с проблемите на истинските хора – не космични и общочовешки проблеми от рода на „Има ли бог?”, „Съществува ли вечна любов?” или „Възможно ли е човешката воля да надвие ограниченията на тялото?”, а проблемите от ежедневно естество, разбираеми и понятни за всеки зрител. И при това цялата тази искреност никога не избива в битовизъм, защото все пак централната фигура във филма не е някой обикновен човек, който се ражда, пораства, почва работа, жени се, има деца и ги отглежда, а е Стивън Хокинг. Филмът съзнава огромното историческо значение на своите персонажи – но героите, които живеят вътре в историята, не го съзнават и съответно мислят и чувстват като реални хора, а не като исторически личности. Затова и „Теорията на всичко” трябва да влезе в учебниците като пример как се прави качествен биографичен филм.

В ролята на знаменития физик се потапя Еди Редмейн. Ако следите по-старателно кариерата на британския актьор, ще се съгласите, че думата „потапя” е възможно най-точното описание за това, което той прави в ролите си. Независимо дали играе в пищни мюзикъли като „Клетниците”, стилни биографични драми като „Моята седмица с Мерилин” или дори по-повърхностни исторически драми като „Птича песен”, Еди Редмейн просто се изгубва в своите персонажи. Актьорът прекарва шест месеца в подготовка за ролята на Хокинг, през които активно се консултира с познати на физика, разглежда стари снимки и свидетелства, общува с хора, страдащи от амиотрофична латерална склероза, проследява различните стадии на заболяването и изследва как напредъкът му влияе на двигателните способности. Усилията, които Редмейн влага в подготовка, не просто не се оказват безплодни, а дори водят до изключителни резултати. Играта му е чисто и просто забележителна – от деликатните движения на пръстите в началото, през специфичното отпускане на главата и шията във втората половина, до невероятната ведрост и закачливост в погледа, Редмейн влива естественост във всеки един кадър. Каквото и награда да спечели за това си изпълнение, няма да е незаслужена.

Вижте ревю за филма Boyhood – Тук! 🙂

Джейн Хокинг е пресъздадена от Фелисити Джоунс, чиято задача е не по-лека от тази на Редмейн. Докато изключителността на Стивън Хокинг е видима с просто око, то Джейн изисква много по-деликатен и внимателен подход, защото нейната необикновеност не се забелязва така лесно. Актрисата, която се захваща с тази роля, трябва да звучи реалистично, докато изрича „Не изглеждам като ужасяващо силен човек”, а след това да докаже, че героинята ѝ, противно на това как изглежда, действително е ужасяващо силен човек. И Фелисити Джоунс се справя разкошно. Тя е нежна и ранима, но също така е смела, силна и адаптивна. Очите ѝ са едновременно детски и мъдри, гласът ѝ излъчва едновременно крехкост и непоколебимост. Джейн е колкото посветена на съпруга си, толкова и напълно независима. Джоунс успява да вникне в нюансите на персонажа и да изрази убедително това противоречие.

И макар по-горе да казах, че заслугата за качеството на филма принадлежи на три лица, тук искам да добавя още едно име – самата Джейн Хокинк. И не просто защото лентата е екранизация на нейните мемоари. Джейн е била активен участник в създаването на филма, допуснала е екипа в живота на семейството си, предоставила им е снимковия си архив. В някои отношения тя е определила границите на това, което е редно да бъде показано. Именно Джейн е помолила режисьора във филма да няма интимни сцени, камерата да не влиза в спалнята и да не показва сексуалния аспект от брака ѝ. Джеймс Марш е уважил това желание и, честно казано, по-добре. Филмът е страхотен точно такъв, какъвто е, а подобна циничност по-скоро не би била на място в това конкретно произведение.

Вижте още: Нашето ревю за „Гранд хотел Будапеща“

Справедливо възхваляван както от критиката, така и от зрителите, „Теорията на всичко” заслужено ще остане в историята на киното като един от най-въздействащите биографичини филми, снимани някога. Сюжетът, който разказва, не е неочакван и вълнуващ и може без особени усилия да бъде прочетен в два абзаца в уикипедия. Но хората, за които говори филмът, както и тематичното богатство, което успява да вплете в историята, без да я нагажда или подрязва, са толкова искрени и въздействащи, че още след първото гледане зрителят напълно ясно съзнава, че е видял лента, която ще се превърне в класика.