Театър

Боян Арсов за предизвикателството, наречено театър

22.05.2019

Боян Арсов е роден на 15 юни 1993 г. в София. Завършил е НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, специалност Актьорство за драматичен театър в класа на проф. Снежина Танковска. През 2017г. става част от трупата на Сатиричния театър, а преди това е играл в театър „София“, Открита сцена „Сълза и смях“, Младежки театър, Пловдивския драматичен театър и независими сцени. Днес Боян Арсов играе и в спектаклите „Животът е сън“ и „Кралят Елен“ в Театър Азарян, НДК. 
През март той спечели „Икар
“ в категорията „Водеща мъжка роля” за ролята си на Сехизмундо в спектакъла „Животът е сън”.

Калоян Гуглев: Коя беше първата ти среща с театърa?

Боян Арсов: Много е странно, че не си спомням някакъв определен момент, в който да съм решил да се занимавам с театър.
Още от съзнателните ми детски години имам особена вътрешна потребност и интерес към него. Вкъщи винаги се е говорило за изкуство, за музика, ходили сме много на театър, на различни изложби… Обичах да гледам как артистите на сцената живеят в свой си свят, където времето тече по-различно, думите звучат по-различно, жестовете имат друго значение. Впечатлявах се от енергията, която идва от сцената и исках някой ден да бъда от другата страна.

Но преди НАТФИЗ си бил в театрални школи. Кога реши да направиш тази стъпка?

Аз учих в Немската гимназия, в паралелка с интензивно изучаване на немски език и много от преподавателите бяха германци. Те имат по-различна система на обучение. В много часове си спомням, че сме правили различен тип игри, игрови упражнения  – по история, биология, по немски. Театърът се занимава с феномена на играта, той е в основата му… Но на мене това не ми стигаше. Исках да се занимавам по-надълбоко. Позаинтересувах се и попаднах в школата на Венци Кисьов в „Сълза и смях“, където бях две години. После се прехвърлих в читалището „Славянска беседа“, където изкарах още две години и после влязох в НАТФИЗ.

Кои хора помогнаха за изгаждането ти до професионалната сцена?

Театърът е и словесно изкуство. Обичам словото на сцената да бъде вълнуващо, да буди различни асоциации, обичам, когато думите създават силни и запомнящи се картини. Интересът ми към езика го провокираха още моите преподаватели по литература в училище. Обичах в часовете да четем поезия, да търсим метафорите и образите в различните текстове. Енергията, която крият в себе си. Театърът дълго време е бил зависим от литературата. Смятало се е, че той е литература на сцената и нищо повече. В днешно време нещата са много по-различни. Сега говорим за интерпретация, за търсене на смисъл отвъд думите с всички останали средства на това изкуство. Текстът е само отправна точка, материал за действие, не е буквален запис на представлението.

В школата на Венци Кисьов получавахме текстове, по които той работеше с всеки от нас. На мен все ми даваше монолози от класическата драматургия – от Шекспир, от Чехов. Аз бях на 15-16 години. Не малко дете, но все пак какво разбирам аз от Хамлет. Другите работеха басни, стихотворения, а мене все ме хвърляше в сериозна драматургия и казваше – не се страхувай от тези герои, ти можеш да мислиш и говориш като тях. Намери как.
В Академията имах щастието да попадна на много силен преподавателски екип. Завърших класа на проф. Снежина Танковска, която непрекъснато ни водеше към  по-голяма изобретателност, към борба за усъвършенстване, стремеж към развитие. Останалите преподаватели – всеки специалист в своята сфера, ми отвориха пространство за размисъл относно всички основни елементи, с които театърът си служи и всички умения, които актьорът трябва да развива, за да бъде по-добър. Ако си артист и не пазиш този стремеж дълбоко в себе си, а се пуснеш по познати пътища, никога няма да ти е толкова интересно.

Сега режисьорите имат по-голяма свобода да интерпретират. В този смисъл има ли такъв, с когото би искали да работиш, а още не си?

За мене е много важна тази връзка. От едната страна на барикадата са актьорите, от другата страна е режисьорът. Огънят е по средата и трябва да се разпали от всички. Така че да изпепели всичко.  Разбира се и всички останали – художникът, авторът на музиката и т.н. Те са също много основни елементи. Но диалогът режисьор – актьор е същностен за мен. Сега това е много актуална тема в театралната теория – как се променя тази връзка в постмодерното време. Защото актьорът вече не е просто изпълнител на идеите на режисьора. Напротив! Той е вече много повече съавтор. С режисьорите, с които съм работил и с които си мисля, че искам да работя, желая заедно да изграждаме света на сцената.

Самият репетиционен процес и въобще това да правиш театър тръгват от някаква конкретна идея. Или абстрактна. Но идея. Обаче как тази идея ще се изроди в едно представление е нещо много интересно. Това е един крехък и чуплив момент – на първите репетиции, въобще моментът, в който всички си изясняват посоката.

Ето, „Животът е сън“, представлението, с което спечелихме двата Икара с режисьора Дина Маркова, беше огромна авантюра. Ние харесахме този материал, защото текстът е наистина изключителен – много мащабен, със силни теми, вложени от автора. Много кодове има. Трудно е да разгадаеш всички. Все пак това е текст, писан преди много време, в една различна епоха – испанския барок. Времето го е белязало. Обаче начина, по който събрахме актьорите, защото това е независим проект, начина, по който те влязоха и повярваха на идеите ни, е много специален момент. Такива независими проекти съдържат в себе си огромен риск, защото неяснотите в началото са много – и от финансова, и от организационна гледна точка. Дали въобще ще стане нещо, защото нямаш подкрепата на някоя институция. Някой театър например. Сам на коня си и гледаш в бъдещето, вярваш в това, което искаш да кажеш и направиш.

Много е специално за нас цялото това внимание, което се обръща на това, което направихме. И интересът е много голям. Билетите се изкупуват за броени дни, което винаги е най-голямата радост за артиста – това, че е спечелил доверието на публиката си и е предизвикал този интерес. Екипът е много важен. И подборът му, и настроенията вътре. Това определят  мащаба.

Източник: НДК

Тогава кога е по-интересно – по време на репетиционния процес или когато вече сте пред публика?

Много е различно. По време на репетиционния процес усещаш абсолютно необятна свобода да изпробваш едно или друго, зареден с някаква идея или посока на търсене. Всичко е в твои ръце и като актьор, и като режисьор на собствените си действия. Репетициите са период на огромно любопитство. Един ден се получава нещо, за което си казваш „Уау, колко хубаво стана!“. На следващия обаче, като го повториш, няма никакъв смисъл в него. Или обратното – един път върви много скучно и затъваш в мислите си, а после се отварят нови неподозирани възможности. И играта започва да тече в друго темпо.

А вече, като влезе публиката в салона, представлението започва да живее истинския си живот. Защото без публика театър няма, това е живото изкуство. И когато видиш вашата интерпретация да въздейства на зрителите и да провокира и тях към интерпретация и размисъл – това е един обмен на особена енергия, неповторим диалог. Ако успееш да влезеш максимално честно в него – носи щастие и задоволеност.

Когато излезеш на сцена, кое е най-важното, за да се чувстваш подготвен, освен добре завършения репетиционен процес?

За мене е много важен залога на това какво искаш да кажеш, какъв образ искаш да създадеш и да внушиш на хората. Да ги провокираш наистина към едно интензивно мислене, интензивно чувстване на нещата. Защото това е силата на театъра, според мен. Крайността на представите, на чувствата и мислите у едни хора, за които знаем, че са актьори, но все пак се припознаваме в тях, все пак се заразяваме от тяхната енергия, от тяхното темпо на живот – в един изкуствено създаден свят. Театърът е тук и само сега. На финала представлението умира. Изчезва. Спектакълът е изигран и чака следващата си публика. За мене е много важна тази връзка. Как и с какъв залог подхождаш. Изследването на темата трябва да бъде с много фантазия, с много въображение. С по-високи критерии, с повече търсене. В различни посоки.

Мислил ли си за по-сериозно обвързване с киното?

Ами любопитно ми е. Театърът и киното са две много различни посоки за създаване на светове – реалистични, метафорични и т. н, въпреки че в основата им е играта като феномен. Всички знаем дублите в киното как се правят и моментът в театъра, на сцената, който не можеш да върнеш.

Извън театъра и репетициите – къде чериш вдъхновение, къде се зареждаш?

Обичам да прекарвам повече време с близките си хора, защото, когато се занимаваш с изкуство, свободното време е едно относително понятие. Понякога не остава такова. Но това е важно за мен – да бъда с хората, които ме подкрепят, с които да си говоря и за театър, и за неща отвъд театъра. Обичам да пътувам. Да гледаш света от различни места и ракурси и да му се възхищаваш е много зареждащо и вдъхновяващо. Който пътува се губи. А загубиш ли се, значи ти предстои да се откриеш или да те открият. Да намериш.

Има ли образи, които би искали да изиграеш, с които все още не си се срещал?

Ако ме питаш дали имам роля, за която мечтая и която много искам да изиграя – не знам. За мен всяка роля е интересна точно, защото е частен случай  в рамките на един текст, в рамките на едно представление. Това, което ти можеш да направиш от нея… като от пластелин.

Например,  ролята на Сехизмундо в „Животът е сън“ е рядкост, огромно богатство. Просто е щастие, когато се сблъскаш с такава роля, защото е много обемна и може да бъде изследвана от много различни страни и посоки в създаването на персонажа. Ролята отвори много повече пространства да усетя абсолютно уникалната енергия на феномена на театъра и постави висок залог за мен към това, в което ми се иска да участвам и работя.

От друга гледна точка ролята на Сехизмундо е много интензивна. В началото на репетициите не си давах сметка. Действието е наситено от гледна точка на физиката, емоциите, енергиите, които преминават през героя. Често на следващия ден се чувствам в особена летаргия, все едно не съм в своята кожа, което никога друг път не ми се е случвало.

Играеш а различни сцени и всяка носи различен заряд и различни емоции. Какво откриваш на различните места?

Аз съм част от трупата на Сатиричния театър и съм щастлив, че тук имам възможност да играя в представления, които са различни от гледна точка на жанра и актьорските средства.

В същото време участвам и в представления извън театъра, които са независими проекти на групи артисти. Много е вълнуващ този паралел между двете и начина, по който той лично ме обогатява като човек, който иска да продължава да се развива, а не просто да знае какво може да прави добре и да се осланя на него. Напротив! Много е важна за мен постоянната провокация. Въобще постоянната идея за развитие напред. Не просто на работата ти, а на теб самия като творец. Защото е опасно да затънеш в клишето или да влезеш в калъпа. Може би е по-сигурно, а ние хората се опитваме да си осигурим една защитена среда, в която да живеем, но занимавайки се с изкуство, това е обременяващо и все си мисля, че ти пречи да постигнеш много повече.

Когато ти самия се изненадаш на сцената или след представление от това, което си направил, е много специално. Защото човек знае какво може и какво прави и какво му е интересно, какво не може, в кое трябва да е по-добър. Обаче е много красиво усещането, когато ти си дадеш сметка, че нещо по-голямо се е случило. И волно или неволно си станал част от него. Това е полетът на сцената.

Усещаш ли повече очаквания след наградата ИКАР?

Ами да. Може би повечето очаквания са в мен самия. Една такава висока оценка за нашата работа е много специална и вълнуваща в началото. Но след това наистина я усещаш като трамплин. И искаш да скачаш, да скочиш по-нависоко. Сега имам още повече енергия и желание да работя. Никога не знаеш докъде би стигнал. Човек не бива да се спира, да се предизвиква и да рискува. Особено в изкуството, където нещата са толкова необятни, където свободата граничи с лудостта.

Следващите дати на които можете да гледате „Животът е сън“ са на 1-ви и 17-ти юни от 19:00 ч. в театър „Азарян“.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Деница ДимитроваМежду Жулиета и лейди Макбет: Полина Недкова, която страда, мечтае и сбъдва докрай04.10.2019

Още от Под Моста

Калоян ГуглевВечните театрални постановки, които не омръзват на публикатаТеатър