Класическата музика определено е далеч от определението „популярна“. Никой не се залъгва в това. Тя има все пак своите предимства, красота и вдъхновение за слушателя. Но, разбира се, в оригиналния си вид. Загатвате ли консервативното в мен?

Струва ми се, че има музиканти, които не търпят ниския интерес към тази музика. Търсят всевъзможни начини да я популяризират, все едно ще се ходи на концерт на Армин ван Бюрен, а не на изпълнение на „Вълтава“ на Бедржих Сметана. Едното е за масовия слушател. То е нов жанр, а другото спада към школа с вековни традиции, отдавна минала своя зенит. Изпълнява се днес за малобройна публика, която обича да се потапя в минали времена и това й харесва.

С две думи не можеш да се опитваш да гониш популярността на Армин с елитарна музика. Това е все едно да извадиш няколко човека от Mixtape, отишли в петък вечер на участие на Ъпсурт, и да ги вкараш в зала „България“ на концерт на симфоничния оркестър на БНР. Аз ще предпочета да си смуча биричката на „Искам твойто тяло“.

През ноември София бе налепена с плакати на един брадат чичко, със слушалки, който все едно е глътнал всичко налично в кварталния дилър и си е пуснал “Drop the bass”. Това всъщност е Йоханес Брамс, а концертът в НДК, който рекламираха, бе „Брамс Remixed”.

Идеята на талантливия (това не е куртоазия) диригент на симфоничния оркестър на БНР  Росен Гергов е да се привлече вниманието към класическата музика на младите и незаинтересовани досега хора.

Концертът не започна веднага с ремикса, а с изпълнение в оригинал на 4-та симфония на Брамс. Истинско удоволствие за консервативната ми по отношение на музиката душа. Изпълнението беше перфектно. Диригентът беше уверен, както и оркестърът. На моменти забравяш къде си и се потапяш в звуците и емоциите, които се носят при динамичните промени в този шедьовър. Като минус нямаше как да не се отчете част от публиката, която шаваше така, все едно страда от тежък сърбеж и невероятно желание да говори. Но последното няма нищо общо с изпълнението.

Въпросният ремикс, заради който Брамс прилича на симпатичен наркоман, е едно ново произведение на белгийския композитор Фабрицио Касол. Той е взел 4-та симфония, направил й е дисекция, вкарал е един DJ, плюс прилежащите към него миксове и го е съчетал с виолончело. Кончерто гросо за вионочело, DJ и симфоничен оркестър. За концерта в НДК беше поканен челиста от Виенската филхармония Бернхард Хеденбoрг, за да заеме своето място сред оркестъра на БНР с диригент Росен Гергов. А за DJ беше поканен европейският шампион по диджейство DJ Grazzhoppa.

Но преди да се пристъпи към ремикса, слухът ни беше раздразнен с едно парче, изпълнено от Теодосий Спасов и DJ Cooh. Електронна музика и кавал или по-скоро манджа с грозде. Това изпълнение на моменти наподобяваше на народна музика, съчетана с дъбстеп, а по-късно плавно, но уверено заприлича на индианска молитва за дъжд. Трудно се долавяше връзката му с 4-та симфония на Брамс. Общо взето не се разбра какво е това нещо, което съм сигурен, че доста хора посрещнаха с облекчение неговия край.

Преди концерта е имало конкурс на тема „Ако Брамс се беше родил днес, каква ли музика щеше да пише?“ Победител е Любомир Денев-син с произведението си “Brahmslantida”. Той впрочем е диригент, поради което сам води оркестъра при изпълнението на творбата си. В петминутното произведение идеята е същата като при индианската молитва за дъжд или народния дъбстеб в 7/8 (как ще го наречете, изборът си е ваш). Тоест е написано по мотив на 4-та симфония. Вкарани са електрическа китара и барабани. В случая абсолютно успешно. Най-готината част е, когато китарата и барабаните се слеят в едно с оркестъра. За жалост това трае твърде кратко. Ако беше по-дълго, щеше да е чудесно. Беше ми жал, когато “Brahmslantida” приключи. Не заслужава да е толкова кратко. Въпреки скептицизма ми по отношение на модернизирането на класическата музика, не мога да отрека, че това е добро. Ако целта на Любомир Денев-син е била да направи Фабрицио Касол смешен, за мен той е успял.

Вече идва ред на ремикса, който би трябвало да върне публиката по симфоничните концерти. Аз си представях, че работата на електронната музика ще е да допълва симфоничния оркестър и да кара отделни части от творбата да изпъкват. Нещо, което е донякъде постигнато в “Brahmslantida”, обаче с други инструменти. Но още от самото начало водещ беше диджеят, а оркестърът и челистът рядко се включваха. Даже си помислих защо изобщо оркестърът трябва да седи на сцената?

В един момент ролите се поизравниха, но си личеше, че музикантите не са добре стиковани с диджея и са допуснати пропуски в репетициите. Усещането за хаос в творбата надделяваше. Най-явно си личеше, когато Бернхард Хеденбoрг трябваше да се надиграва с DJ Grazzhoppa. Личеше си, че им е трудно двамата да звучат като един и постоянно единият трябваше да догонва другия.

По едно време вече започнах да се смея, защото по никакъв начин не ми звучеше на Брамс, а по-скоро на музика от съветски филми. А след това най-сетне дойде и краткият момент от 2-3 минути, в който всички на сцената бяха слети в един организъм, който работи като едно. Единствено тогава съчетанието между класическа и електронна музика звучеше готино. Но после всичко се върна към съветската школа. И тук всичко приключи.

Идеята е свежа, но някак си не е реализирана така, че да се запомни. Разбира се, голяма роля за това изигра и лошият тандем между орестъра, челиста и диджея. А може би му трябва малко да се преработи. Разбира се, това не може да изключи опитите да се комбинират два коренно различни музикални жанра. Вярвам, че ще има и доста успеши неща от този тип. Но този ремикс, с целия хаос, който царува в него за сметка на изяществото на оригиналната творба, трудно би се харесал на всички.