“Призови ме с твоето име” между спрялото време и красивата любов

“Призови ме с твоето име” напомня на онова лято, в което времето беше спряло, светът се движеше бавно, получавахме плодове и вино като подарък от непознати, разхождахме се из полетата и хълмовете, заобиколени от трева, по-висока от нас и имахме цели дни, в които можем да не помръдваме, а единствено да мислим, докато слънцето не залезе и чакалите не започнат да вият в далечината. А дори и да не сме имали такова лято, след “Призови ме с твоето име” лесно можем да си представим спомените от него в съзнанията си.

Филмът е създаден по романа на Андре Асиман със същото заглавие, а сценарият му е адаптиран от Джеймс Айвъри. Режисьорът Лука Гуаданино отново ни омагьосва с мястото на действието и в този свой филм, като тук то играе такава голяма роля, че дори само по неговите промени усещаме израстването на героите. Гуаданино придава на италианската провинция неподвижност чрез малките жестове на героите, чрез прашните улици, броящите се прашинки във въздуха и безкрайното придвижване от точка А до точка Б без цел, но с колело. Времето в лентата пък сякаш е спряло и дните се сливат, докато изведнъж героите му не разбират колко едновременно пропилени, но и безценни са били тези спрели мигове.

Точно такова е и действието на филма – първоначално бавно, спряло, за да могат очите и ушите да възприемат спокойствието на сюжета и тишината на диалога, обгърнат в птича песен. Дори първата среща на главните герои Елио и Оливър не е известена от камбанен звън, впити погледи или някакво осезаемо неестествено различие, а е просто едно обикновено, дори принудено от естеството на тогавашните им взаимоотношения, събитие.

С първата лятна буря идват впитите погледи, разговорите със значение и първата целувка. С наближаващия край на лятото слънцето залязва по-рано и отстъпва повече място на прохладната нощ, която служи за убежище на главните герои.

В същността си “Призови ме с твоето име” е история за любов. Обречена още преди началото си, но изживяна с цяло сърце, тяло и ум. В това Триединство, далеч нехристиянско и точно затова истинско, умът е водеща сила. Интелектът на главните герои е нещото, което им позволява да разберат същността един на друг, която е стабилно зазидана зад самоувереното поведение на Оливър и снизходителното отношение на Елио. Любовта им е колкото плътска, толкова и философска заради бавното ѝ развитие, доверието между героите, което първоначално чупливо, се оказва съвсем откровено.

В главните роли виждаме Арми Хамър и Тимъти Шалумей. Актьорите са болезнено истински в играта си – сякаш наистина ги виждаме като две влюбени души, опитващи се да си откраднат всеки момент заедно. Шалумей беше номиниран за “Оскар” за “Най-добра мъжка роля” за героя си тук – Елио, и силно се надяваме талантът на този чаровен младеж да бъде оценен.

За да може обаче отношенията между главните герои да се развият пълноценно, второстепенните лица оказват своята безгласна подкрепа. Елио има за родители добрите лица и намерения на героите на Майкъл Щулбарг и Амира Касар. Щулбарг говори извън клишета, а героят му очарова с искреност и подкрепа, която произхожда от разбирането на човешките емоции. Разговорите на баща и син върху разбитото сърце не са превзети или назидателни, а са признание са смелостта на изживяното.

В актьорския състав намираме още Естер Гарел, чиято героиня Марсия изненадва с мъдростта на дългосрочните си избори. И чрез нея виждаме подкрепата, която разбиращите хора оказват. Неизказаното се превръща в ненужно, а липсата на извинение – в доказателство за платоничността на любовта, въпреки плътския ѝ характер.

Цялата тази хармония между условията на развитие на действието и самото му развитие, между благодарността от изживяното и съжалението от пропуснатото, между емоционалната и сексуалната обвързаност, е споена от прекрасния саундтрак на филма. Често заместен от ежедневните звуци, той блясва в пияното, чиито клавиши оживяват под пръстите на Елио и в песните на Суфян Стивънс – ‘Mystery of Love’ и ‘Visions of Gideon’, които са написани специално за филма и допълнително засилват усещанията на зрителя с нежността на лириката си.

“Призови ме с твоето име” призовава към прегръщането на чувствата и желанията, които крием дори от самите себе си. Това е филм, който се чувства. Настанява се в сърцето и ума, кара ни да благодарим за съпреживяването на любовта и за липсата на страх от нея. Много хора ми казаха, че са усетили филма тъжен. Не съм съгласна – мисля, че той носи преди всичко надежда – надежда за съществуването на всепоглъщащата любов, надежда, че тя може да бъде разбрана и приветствана, надежда, че приятелството и подкрепата съществуват дори извън красивите италиански лета в прашната земя на разкрепостеността.

Призови ме с твоето име.

Елио.

Оливър.

Това е достатъчен завършек, защото филмът е изживяване и се надявам всеки от вас да го изживее необременен от чужди мнения.

Лука Гуаданино скоро ще прехвърли магията на мястото на развитие на действието в киното си върху Исландия, къде се развива сюжета на следващия му филм – екранизацията на романа на Хана Кент “Погребални обреди” (‘Burial Rites’). Романът се чете за часове и не се заблуждавайте от чиклитската му българска корица – крие особен чар и характер в страниците си. Да се надяваме, че никой веган активист няма да обвини Гуаданино в сексуален тормоз от името на всички прасковени дръвчета и той ще успее да направи филма си. Впрочем, оглеждайте се за праскови в “Призови ме с твоето име”.

Илияна Маринкова

изучава журналистика в Софийския университет. Интересува се от всички добри проявления на киното, театъра и музиката. Обича кучетата и морето.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to